Това е първата позиция, която вярата заема пред изпитанието: „Стойте спокойно.“ Това е невъзможно за плътта и кръвта. Всички, които познават в някаква степен неспокойствието на човешкото сърце при очаквано изпитание и трудност, ще могат да си съставят някаква представа за това какво е свързано със стоенето на едно място. Природата трябва да прави нещо.
Тя ще се втурне насам-натам. Тя би искала да има някаква роля в този въпрос. И въпреки че може да се опита да оправдае и освети безполезните си действия, като им придаде внушителното и популярно название „законно използване на средствата“, те все пак са явен и категоричен плод на неверието, което винаги отхвърля Бога и не вижда нищо друго освен тъмния облак на собственото си творение. Неверието създава или увеличава трудностите и след това ни кара да ги отстраняваме чрез собствените си шумни и безплодни дейности, които в действителност само вдигат прах около нас, който ни пречи да видим Божието спасение.
Вярата, напротив, издига душата над трудностите, право към Самия Бог, и позволява на човека да „застане на едно място“. Нищо не печелим с безпокойството и тревожните си усилия. „Не можем да направим нито един косъм бял или черен“, нито „да прибавим един лакът към ръста си“. Какво е могъл да направи Израил при Червено море? Можеха ли да го пресушат? Можеха ли да изравнят планините? Можеха ли да унищожат войските на Египет? Невъзможно. Бяха затворени в непроницаема стена от трудности, пред които природата можеше само да трепери и да чувства собственото си съвършено безсилие. Но това беше точното време Бог да действа. Когато неверието е прогонено от сцената, тогава Бог може да влезе; и за да получим правилна представа за Неговите действия, трябва да „застанем на място“. Всяко движение на природата, доколкото е възможно, е положителна пречка за нашето възприемане и наслада от божествената намеса в наша полза.
Това важи за нас във всеки един етап от нашата история. Вярно е за нас като грешници, когато под тревожното усещане за грях на съвестта се изкушаваме да прибегнем до собствените си дела, за да получим облекчение. Тогава, наистина, трябва да „застанем на място“, за да „видим Божието спасение“. Защото какво бихме могли да направим по въпроса за изкуплението на греха? Можехме ли да застанем заедно с Божия Син на кръста? Можехме ли да Го придружим долу, в „страшната яма и в калната глина“? Бихме ли могли да си проправим път нагоре към онази вечна скала, на която във възкресението Той е заел Своята позиция? Всеки разумен човек веднага ще обяви тази мисъл за дръзко богохулство. Бог е единствен в изкуплението; а що се отнася до нас, ние трябва само да „стоим и да видим Божието спасение“. Самият факт, че спасението е Божие, доказва, че човекът няма никакво отношение към него.
Същото важи и за нас от момента, в който сме започнали християнската си кариера. При всяка нова трудност, независимо дали е голяма или малка, нашата мъдрост е да се спрем - да се откажем от собствените си дела и да намерим сладкия си покой в Божието спасение.Не можем да правим и никакво разграничение по отношение на трудностите. Не можем да кажем, че има някои незначителни трудности, които можем да преодолеем сами, докато има други, в които нищо друго не може да помогне, освен Божията ръка. Не, всички те са еднакво непосилни за нас. Толкова малко сме способни да променим цвета на косъма, колкото и да премахнем планина - да оформим стръкче трева, колкото и да създадем свят. Всички са еднакви за нас и всички са еднакви за Бога. Затова трябва само с вяра да се уповаваме на Онзи, Който „смирява Себе Си (еднакво), за да гледа небесните и земните неща“. Понякога се оказва, че преминаваме триумфално през най-тежките изпитания, докато в други случаи се колебаем, спъваме и съкрушаваме под най-обикновени условия. Защо е така? Защото в първия случай сме принудени да прехвърлим товара си върху Господ, докато във втория глупаво се опитваме да го носим сами. Християнинът сам по себе си, ако само го осъзнае, е като изтощен приемник, в който гвинея и перо имат еднаква моментова стойност.
„Господ ще воюва за вас, а вие ще мълчите.“ Скъпоценно уверение! Колко добре е изчислена, за да успокои духа пред най-ужасяващите трудности и опасности! Господ не само поставя Себе Си между нас и нашите грехове, но и между нас и обстоятелствата. Като прави първото, Той ни дава мир на съвестта; като прави второто, Той ни дава мир на сърцето. Това, че двете неща са напълно различни, знае всеки опитен християнин. Много хора имат мир на съвестта, но нямат мир на сърцето. Чрез благодатта и вярата те са намерили Христос, в божествената ефикасност на Неговата кръв, между тях и всичките им грехове; но не са в състояние по същия прост начин да Го осъзнаят като стоящ, в Своята божествена мъдрост, любов и сила, между тях и обстоятелствата, в които се намират.Това прави съществена разлика в практическото състояние на душата, както и в характера на свидетелството. Нищо не е по-подходящо за прослава на името на Исус от онова тихо спокойствие на духа, което е резултат от това, че Той е между нас и всичко, което би могло да тревожи сърцата ни. „Ти ще запазиш в съвършен мир онзи, чийто ум е насочен към Теб, защото се уповава на Теб.“ Но някои се чувстват склонни да зададат въпроса: „Нима не трябва да правим нищо?“ На този въпрос може да се отговори, като се зададе друг, а именно: какво можем да правим? Всички, които наистина познават себе си, трябва да отговорят: нищо. Следователно, ако не можем да направим нищо, не е ли по-добре да „стоим на едно място“? Ако Господ действа вместо нас, не е ли по-добре да се отдръпнем? Трябва ли да бягаме пред Него? Ще се натрапим ли в сферата на Неговото действие? Ще се изпречим ли на пътя Му? Няма никаква полза от това двама да действат, когато един е напълно компетентен да направи всичко. Никой не би си помислил да донесе запалена свещ, за да придаде яркост на слънцето по пладне; и все пак човекът, който би направил това, може да бъде сметнат за мъдър в сравнение с онзи, който се опитва да помогне на Бога чрез своята суетна официалност.
В израза „Вижте Божието спасение“ има особена сила и красота. Самият факт, че сме призовани да „видим“ Божието спасение, доказва, че спасението е пълно. Той учи, че спасението е нещо, извършено и разкрито от Бога, което трябва да бъде видяно и на което да се наслаждаваме ние. То не е нещо, което се състои отчасти от Божието дело и отчасти от човешкото. Ако беше така, то не би могло да се нарече Божие спасение. За да бъде Негово, то трябва да бъде напълно лишено от всичко, което се отнася до човека. Единственият възможен резултат от човешките усилия е да се вдигне прах, който затъмнява гледката на Божието спасение.