Йонатан дължеше всичко на Давид, защото след Саул той беше длъжен да отиде и да се бие с великана, но подобно на баща си не можа да приеме предизвикателството на Голиат. Давид беше пленил сърцето на Йонатан не само с доблестта си, но и с обаянието на личността си, защото той го обичаше като собствената си душа. И тези черти на Давид, освен че е Божий помазаник, го правят предобраз на Господ Исус Христос.
Преди Давид да стане публично известен, е имало хора, които са знаели за постиженията му, като например слугата на Саул, който казал: „Ето, видях син на витлеемския Иесей, който е хитър в играта, и силен храбрец, и военен мъж, и разумен в делата, и хубав човек, и Господ е с него“ (1 Царе 16:18). Въпреки че Давид е бил близо до Саул, който е чувал толкова много за него, изглежда, че на Саул не му е хрумнало, че този „могъщ храбър мъж“ е наистина „военен мъж“ и точно човекът, който може да срази великана.
Но Йонатан беше силно привлечен от Давид. Няма никакви индикации, че той е бил привлечен от Давид, докато младежът арфист е омагьосвал злия дух на Саул, но веднага след като силата на Давид се прояви в победата над филистимския шампион, цялото очарование на Давидовата личност изглежда е било забелязано от Йонатан.
Силата на Давид не се криеше в оръжията, които Саул предлагаше, нито в нещо, което би привлякло силните на този свят; прашката и камъкът най-красноречиво свидетелстваха, че „Господ беше с него“, защото те не бяха оръжията на човешката война. Великанът можеше да презира стригана и неговите тояги, но той беше победен от него и убит със собствения си меч; точно както Сатана и неговата власт бяха анулирани от смъртта - оръжието, което Сатана използваше, за да плаши човека.
Като четем Евангелията и по особен начин Евангелието на Йоан, което представя Личността на Сина, виждаме как делата, думите и Личността на Сина са толкова привлекателни. Изпратените да Го вземат са принудени да се върнат без Него, като казват на онези, които са ги изпратили: „Никога човек не е говорил като Този Човек“. Симон Петър каза: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думите на вечния живот.“ При Мария Магдалена, от която Господ изгонил седем демона, не само силата на Господа я привлякла към Него; Той самият в цялото божествено очарование на Своята Личност я привлякъл и я накарал да каже на Исус, когато Го помислила за градинар: „Господине, ако си Го отнесъл оттук, кажи ми къде си Го положил и аз ще Го взема.“
Мнозина бяха заети с голямата победа, постигната от Давид, и пееха: „Саул изби хилядите си, а Давид - десетте си хиляди“, но не забелязваха, както Йонатан, привлекателността на Давидовата личност. Йонатан изпитваше особена благодарност към Давид, която се проявяваше в това, което той правеше. Всичко, което отличаваше Йонатан, той положи в нозете на Давид: мантията му, която показваше, че е царски син, дрехите му, които разкриваха личния му характер и отличия, мечът и лъкът му, които бяха инструментите на победите му, и поясът му, който беше носил във вярната си служба за Божия народ. Всичко е предадено в ръцете на Давид в знак на признание за неговото величие и стойност.
Открихме ли величието и стойността на истинския Давид? Принесохме ли всичко, което сме, и всичко, което притежаваме, в нозете Му?" Налице е и привлекателността на Неговата личност, която би ни накарала да се лишим от всичко, което ни отличава като хора в плът, за да можем отсега нататък да бъдем тук само за Него. Всичко дължим на Христос.Той е извършил могъщата победа, която ни е избавила от властта на врага, и ни е донесъл това велико избавление на безкрайна цена за Себе Си. Добре е написал апостол Павел: „Той умря за всички, за да не живеят отсега нататък за себе си, а за Този, Който умря за тях и възкръсна“ (2 Коринтяни 5:15).
Йонатан беше готов да заеме второто място в царството, въпреки че беше наследник на Саул, знаейки, че Давид ще стане цар. Той говореше добре за Давид на баща си, въпреки че това ядосваше баща му; а и самият той се ядосваше, когато виждаше лошото отношение на баща си към Давид. Но колкото и голяма да беше любовта на Йонатан към Давид и колкото и голяма да беше предаността му към него, едно нещо му липсваше: той не беше подготвен за мястото на отхвърляне, предпочете двореца на Саул пред пещерата Адулам с Давид.
Много трудности изпречиха пътя на Йонатан заради това, че не зае външното място с Давид. Възхищението му от Давид не беше достатъчно, за да му спести последствията от връзката с баща му в деня на изпитанието. Ако беше заел мястото на отхвърления с Давид, щеше да му се наложи да сподели трудностите и разочарованията на Давид, но щеше да му бъде спестено позорното поражение на планината Гилбоя, което сложи край на всичките му надежди да сподели почетното място на Давид, когато той дойде на трона. Като християни е добре да се научим, че пътят на отделяне в отхвърляне с Христос е пътят, към който Бог ни е призовал, и макар че е път, изпълнен с много трудности и опасности, той ще ни избави от срама на асоциациите, в които се позори Името Господне, и от това, което може само да огорчи сърцето, което в някаква степен намира удоволствие в Христос. Нека възхищението ни от Онзи, в когото Отец намира Своята наслада, ни позволи да вървим отделно от всичко, което позори Христос, заемайки мястото си с Него „извън лагера“. Естествената привързаност задържа Йонатан у дома при Саул, но му пречи да сподели отхвърлянето и славата на Давид.
Историята на Йонатан във връзка с Давид съдържа много ценни уроци за нас. Можем да се възхищаваме на простодушното му възхищение от Давид, на голямата му любов към Давид, на това, че много се радва на Давид, че говори добре за него и че се стреми да осигури безопасността му - и в много от това бихме могли да му подражаваме, но колко тъжно е, че при толкова много похвални неща не успяваме да се въздържим от онази пълна преданост, която би споделила всички опасности и трудности на външното място.
От страна на Давид нямаше никаква сдържаност, нито пък той изобщо упрекна Йонатан, че не се е присъединил към него; и колко истинска беше скръбта на Давид за печалния край на този, който го беше обичал толкова силно. И дълго след като Йонатан си беше отишъл, Давид си спомни за завета, който бяха сключили, и попита дали е останал някой от Сауловия дом, за да му окаже добрина заради Йонатан.
Колко хубаво е да видим в Мефибосет аналог на баща му Йонатан. Йонатан беше започнал добре, но краят му беше печален. А при Мефибосет краят му е толкова добър. По време на отхвърлянето на Давид той е бил скърбящ. Наистина щеше да отиде с Давид на мястото на неговото отхвърляне и изпитание, но ако беше възпрепятстван и оклеветен, той все пак беше верен на Давид, скърбеше през цялото време на отсъствието му от царството и само очакваше триумфалното му завръщане в царството.
Йонатан беше избрал града, когато Давид беше принуден да бяга от Саул; но макар че Мефибосет беше в града, докато Давид отсъстваше, принуден да бяга от Авесалом, за него там нямаше радост, за него това беше пустиня, защото истинският цар не беше там.
Двете и половина племена бяха готови да преминат Йордан, за да се бият, но не бяха готови да живеят там. Те се разминаха с Божията цел за тях. Колко по-различен беше случаят с Рут, която се върна в земята заедно с овдовялата си свекърва, когато каза: „Където отидеш ти, там ще отида и аз… където умреш ти, там ще умра и там ще бъда погребана; Господ да ми направи така, а и повече, ако нещо друго, освен смъртта, раздели теб и мен.“ Ако това беше езикът на Йонатан, колко различен щеше да бъде краят му. Дано това да е езикът на нашите сърца, израз на преданост, която единствено желае да поеме кръста, за да следва Христос, да не търси нищо на този свят, освен Неговата воля, и да гледа да получи своя дял с Него в Неговото царство.