Душите на хората са неспокойни, грехът ги е направил такива, защото „нечестивите са като развълнувано море, което не може да се успокои“. Но Добрият Пастир призовава Своите овце от неспокойното им скитане и неудовлетвореното им самоволно лутане и ги довежда да си починат в нозете Му. Той ги води край водите на тишината.
Сравнението внася във видението картина на мир; то говори за спокойствие на сърцето в сигурно убежище. Но от това не следва, че това спокойствие на душата произтича от външните обстоятелства - те могат да бъдат най-неблагоприятни за естествените ни наклонности - но сред тях сърцето може да бъде непоколебимо, както се казва в друго Писание: „Ти ще запазиш в съвършен мир онзи, чийто ум е устремен към Тебе, защото се уповава на Тебе“.
Една вълнуваща душата случка от земния живот на нашия Господ илюстрира до съвършенство тази тишина и мир. По заповед на своя Учител учениците-рибари са спуснали плавателния си съд в най-тихото море, в което някога е греело слънце. Но едва бяха поставили греблата си на лодките, когато вятърът се надигна и постепенно се усили, докато не се разрази страшен ураган, в който сякаш се отприщи самата адска ярост, а вълните ревяха и се търкаляха около малката лодка с такава сила, че тези опитни моряци бяха обзети от панически страх. Бушуващите води без лодката предизвикаха в гърдите им толкова силен ужас, че те извикаха с глас към своя господар, че ще загинат. Но какво да кажем за Него? Страхуваше ли се Той? Прояви ли се в поведението Му някакво безпокойство? Не,
„Главата Му беше положена на възглавница и Той спеше непробудно.“
Съвършено спокойствие насред бурята! Благословен покой в присъствието на заплашителните вълни! Защо те не споделят възглавницата Му? Ако бурята се беше разраснала седемкратно, те пак щяха да бъдат в безопасност, да, в безопасност, както когато по Негова заповед голямото спокойствие слагаше спиращата си ръка върху бурните вълни.
Но каква е била тайната на този чудесен покой? На каква възглавница Господ положи главата Си? Тайната беше в непоколебимото доверие в Бога; възглавницата беше неизменната и всемогъща любов на Неговия Отец. Той беше Човекът на абсолютната зависимост, повече от човек, както ще видим, но истински човек, посветил целия Си път на Бога и доволен да изпълнява единствено Неговата воля. А Бог, на Когото Той служеше, стоеше зад всяко обстоятелство; Той седеше над водния потоп и слагаше здрава юзда на устата на бурята. Тя не можеше да бушува отвъд Неговото позволение, Неговата любов пазеше любимия Му във всички Негови пътища и вечно благословеният и абсолютно зависим Исус си почиваше там. И на теб, християнино, Той дава тази възглавница, за да намериш покой насред бедата, Той казва: „Сам Отец ви обича, защото вие Ме възлюбихте“. „Моя мир ви давам… не както светът дава, Аз ви давам. Сърцето ви да не се смущава и да не се страхува“ (Йоан 14:27). Това е велика реалност - „Той ме води край тихи води“. Бушуващото наводнение отвън, но тихите води вътре в него.
Страхът на тези ученици е доказателство за божествената сила на Господа, отблясък на Неговата божествена слава. С нежно състрадание в сърцето Си към тяхната слабост, с тишината на вечното спокойствие в очите Си и с всемогъществото в думите на устата Си Той заговори на бурята; и огромните вълни паднаха в краката Му в нямо покорство, както коравият шпаньол в краката на своя господар.
Учениците се удивляваха на това могъщо действие и то наистина беше чудесно; но кое от двете изисква най-дълбокото ни възхищение - спокойствието в бурята или властта над нея?
Първото може дори да е наше, защото второто винаги е на наша страна, за да бъде използвано за нас, когато безсмъртната любов види, че бурята ни е дала необходимия урок. Но по-голямо нещо е да преминем през бурята, почивайки си в съвършено доверие в Него, отколкото тя да бъде отстранена вместо нас. За Негова чест е по-важно, когато се оставяме да бъдем водени от тихите води, докато наводненията се носят около нас, отколкото обстоятелствата да се променят според нашата липса на вяра.
„Не Те ли е грижа да загинем?“ - викат учениците Му. Странни думи от устата им, разкриващи недоверието им към Него. Колко малко Го познаваха! Чудя се дали Симон Петър си е спомнил за този невярващ вик, когато години след това пише на братята си, които са подложени на големи изпитания и гонения: „Възложете всичките си грижи на Него, защото Той се грижи за вас“. Да, Той се грижи, и Симон Петър го беше доказал, и ние също, и все още ще го доказваме, не защото имаме вяра, а защото Той е верен.
Християни, нека се уповаваме на Господ във всеки един момент; нека се облегнем на гърдите Му и да вярваме, че Той няма да допусне нито едно обстоятелство, нито ще ни постави в някаква ситуация, която да не подпомогне в душите ни целите на Неговата неизменна любов. Така ще бъдем водени от водите на тишината. И макар че в света ще имаме скръб, в Него ще имаме мир.