Толкова често чуваме хората да казват: „Направих всичко по силите си. Бог със сигурност може да приеме това. Никой от нас не е съвършен.“ Това изглежда съвсем разумно за хората като цяло, но ние знаем, че Адам и Ева престъпиха единствената заповед, която Бог им беше дал, и смъртта влезе в света.
Векове по-късно децата на Израил, в желанието си да бъдат „като всички народи“ (въпреки че това противоречи на Божиите намерения, тъй като Той ги е избрал да бъдат особен народ за Себе Си), идват при Самуил с молба за цар, който да води битките им и да съди делото им. Въпреки предупрежденията на Самуил те продължават да настояват на искането си: „Не, но искаме да имаме цар над нас“ (1 Царе 8:19).
Знаем как новоназначеният цар се обърна към народа. Той беше висок и красив, а отначало дори скромен и самонадеян, но трябваше да бъде подложен на изпитание. Самуил дойде при царя и му напомни, че на трона го е поставило божествено поръчение. Сега той получава още едно послание директно от самия Господ. Бог си спомня как амаличаните бяха причакали израилтяните по пътя им от Египет. Сега този провинил се народ трябваше да бъде наказан. Посланието на Самуил е ясно:
„Вслушай се в гласа на Господните думи.“
Нищо не беше оставено на въображението на Саул. Амалик трябваше да бъде изтребен и да не остане нищо, което да напомня на околните народи, че Амалик е съществувал. Трябваше да бъдат унищожени не само воините, но и целият народ, дори стадата и овцете му.
Саул излезе и порази амаличаните, след като преди това предупреди кените да се отделят от обречения народ, тъй като те поне се бяха смилили над израилтяните, когато бяха нападнати от Амалик. Въпреки това Саул се подчини само отчасти. Той пощади Агаг, царя на амаличаните, и насърчи последователите си да запазят най-доброто от овцете и воловете, които намериха там. Четем, че „всичко, което беше гнусно и отпадъчно, те унищожиха“, но най-доброто от овцете и воловете не унищожиха. Нищо чудно, че Бог каза на Самуил: „Разкайвам се, че поставих Саул за цар, защото той се отвърна от това да Ме следва и не изпълнява Моите заповеди“.
Саул не е единственият, който е бил „частично послушен“, макар че всъщност няма такова нещо. Да бъдеш частично послушен означава да бъдеш непослушен. Колко често си мислим, че се подчиняваме на Божието слово, а сме изпълнили само част от ясната Божия заповед. Други части от Писанието ни напомнят, че „Бог е говорил“; „Той не е оставил Себе Си без свидетелство“. По-конкретно четем, че Той заповядва на всички хора да се покаят. На вярващите е дадена заповедта „да се обичат един друг“, „да не обиждат никого“, „да търсят онова, което е горе“. Във всяко от Павловите послания, след изложението на доктрината, имаме практически напътствия за прилагането на доктрината в действие, с такива предупреждения като „не се лъжете един друг“, „бащи, не дразнете децата си“. Толкова често можем да отхвърлим заповед, която е твърде близо до нас, като кажем: „Това говори само Павел“, като забравяме, че самият Павел пише: „Ако някой мисли, че е пророк или духовен, нека признае, че това, което ви пиша, са заповеди Господни“ (1 Коринтяни 14:37).
Саул изглежда няма никаква представа, че се е провалил в задачата си. Когато се върна при Самуил, той каза: „Изпълних заповедта на Господа“. „Какво значи тогава това блеене на овцете в ушите ми и цвиленето на воловете, което чувам?“
Саул е готов с отговора си: „Народът пощади най-добрите от овцете и воловете, за да ги принесе в жертва на Господа, твоя Бог, а останалите напълно унищожихме.“ Отговорът на Самуил е често цитиран: „Има ли Господ толкова голямо благоволение към всеизгарянията и жертвите, колкото към послушанието към гласа Господен? Ето, да се покоряваш е по-добре от жертвата, и да слушаш - от тлъстината на овена“ (1 Царе 15:22). По-нататък той изтъква, че бунтът е като греха на магьосничеството, а упорството („самоволието“, J.N.D.) е като беззаконието и идолопоклонството. Поради тази причина Саул вече не е смятан за истинския цар на Израил. Бог имаше предвид един мъж - Давид, който щеше да управлява Божия народ в страх от Господа.
Саул, както четем, е бил готов да признае греха си и е поискал да бъде помилван, но четем, че той „се боеше от народа и се подчиняваше на гласа му“, като по този начин се позовава на „смекчаващи вината обстоятелства“, както бихме го нарекли сега, и затова моли Самуил да тръгне с него, сякаш нищо не се е случило. Трябва да се опасяваме, че Саул е бил само „осквернител“, както и Исав, който е искал прошка, без да се е покаял истински.
За да се върнем назад в историята, си спомняме за Аарон и Мойсей, за които четем в Числа 20, когато са почти наблизо до обетованата земя. В началото на пътуването в пустинята, докато Мойсей е в планината и получава подробности за скинията и поклонението на Бога, Аарон, подобно на Саул, слуша народа, изработва златно теле и насърчава израилтяните да се поклонят на идола. По-късно Мойсей разказва как „Господ много се разгневи на Аарон, за да го погуби; и аз се помолих за Аарон“ (Второзаконие 9:20) и грехът на Аарон беше простен. Когато обаче Мойсей взе жезъла си и удари скалата в Кадеш, Аарон не възпря брат си и така участва в непослушанието му. Поради тази причина на Аарон и Мойсей не е позволено да влязат в обещаната земя. Разбираме, че скалата е била предобраз на Христос, Който ще бъде ударен веднъж завинаги. Мойсей е ударил скалата в началото на пътуването в пустинята. В Кадеш му е казано да говори на скалата, но той не се подчинява. Би трябвало да мислим, че идолопоклонничеството на Аарон е много по-грешно от прибързаното действие на брат му, но отново ни се напомня, че „самоволието“ е като греха на идолопоклонничеството, тъй като угаждаме на себе си, а не на Бога.
Припомнени са ни думите на Самуил към Саул: „Днес Господ откъсна от тебе Израилевото царство и го даде на един твой съсед, който е по-добър от теб“ (1 Царе 15:28), но не бива да мислим, че Давид винаги е бил послушен на своя Бог. Знаем колко тежко е съгрешил, като е нарушил десетата и шестата заповед. Знаем, че пророк Натан беше изпратен при него с притчата за бедняка и неговото агне. Когато Давид се надигна в гняв от несправедливостта на богатия човек и каза на Натан: „Човекът, който е извършил това нещо, непременно ще умре“, той чу тържествените думи: „Ти си човекът.“ Няма съмнение, че Давид наистина се е разкаял и Бог е простил тежкия му грях, но историята на неговото царуване оттогава нататък разкрива, че този единствен грях е подкопал влиянието му за добро и е дал повод на врага да триумфира. В обобщението на Давидовия живот в 3 Царе 15 четем: „Давид вършеше това, което беше право в очите на Господа, и не се отклони от нищо, което Той му заповядваше, през всичките дни на живота си, освен само в случая с хетееца Урия“ (стих 5). Каква тъжна епитафия! Тя ни напомня за думите на апостола към галатяните: „Вие тичахте добре; кой ви попречи да не се покорите на истината?“. (Галатяни 5:7). Да не би при нас свидетелството ни да бъде развалено заради това, че сме били само „частично послушни“! Доказахме, че Господ е милостив, но не бива да се надяваме на Неговата милост. Знаем, че е имало само Един, Който „не е сторил грях, нито се е намерило лукавство в устата Му“. Въпреки това ние сме призовани да Го следваме и Писанията ни напомнят, че сме призовани към послушание. Нека тогава и за нас да важи, както е казано за Исус Навиев и Халев, че следваме изцяло Господа.