Този троен шнур е изключително здрав, когато всяка от нишките му е вплетена правилно с останалите. Първата е несъмнено най-прекрасната от всички в много отношения, но Божието дете е добре да развива дълбоко разбирането си за всички тези скъпоценни дарове на любящия Бог и Отец.
Един конкорданс ще ни покаже, че за мира се говори в Писанието много по-често, отколкото за другите; и че както мирът, така и милостта заемат много по-голямо място в Стария завет, отколкото в Новия; докато благодатта заема най-голямо място в Новия. Това може да ни научи на много неща. Не е ли мирът това, за което човек естествено копнее най-силно?
Нима Старият завет, в цялото си изпитание на човешката природа, не ни разкрива болезнената борба, чрез която човекът се домогва до мира, който постоянно му се изплъзва? Несъмнено тази дума се използва в Стария завет в голяма степен по отношение на временните отношения на човека с човека и само във връзка с материалните обстоятелства, но цялата история свидетелства потискащо, че този установен, стабилен мир е само идеалистично видение, което е безнадеждно да бъде постигнато на земята, докато благословеният Княз на мира, Господ Исус Христос, не установи Своето собствено царство.
Но колко по-висок и сладък е мирът, който е постигнат чрез кръвта на Христовия кръст (Колосяни 1:20). Вярващият е вечен притежател на този мир: „оправдани чрез вяра, ние имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос“ (Римляни 5:13). Той вече не се домогва до него: той го има. Но този мир от Бога и с Бога би бил невъзможен без Божията милост.
Защо няма мир на земята? Заради човешкия грях. Именно той го прави все по-нещастен, все по-егоцентричен, все по-лаком, все по-нетолерантен към другите, все по-твърд и упорит. И едва когато се сниши (макар и с помощта на своите беди), за да заеме честно мястото на митаря, който се молил искрено: „Боже, бъди милостив към мене грешния“ (Лука 18:13), той ще познае истинския мир; защото това е мирът на Божието опрощаващо милосърдие.
Но колкото и малко да си даваме сметка в началото, тази прекрасна сделка на душата с Бога включва нещо повече от милост и мир. „Но Бог, Който е богат на милост, поради голямата Си любов, с която ни възлюби, още когато бяхме мъртви в греховете, съживи ни заедно с Христос (по благодат сте спасени); и ни възкреси заедно, и ни постави да седим заедно на небесни места в Христос Исус, за да покаже в бъдещите векове огромното богатство на Своята благодат в милостта Си към нас чрез Христос Исус“ (Ефесяни 2:4-7). Нека отбележим тук, че богатата Божия милост се дължи на Неговата голяма любов. Любовта е Неговото естество, а любовта действа милостиво към нещастния грешник, дори когато е мъртъв в греховете си, като подтиква Божието сърце да работи по възможно най-полезния начин. Милосърдието е това нежно състрадание на Бога към дълбоката нужда на душата в нейните обстоятелства на страдание или вина. Милосърдието може да прощава и с удоволствие го прави.
Обаче веднага след като апостолът говори за това, че сме възкресени заедно с Христос, той добавя „(по благодат сте спасени); и ни възкреси заедно и ни постави да седим заедно на небесата в Христос Исус“.
Ако в милостта си Бог е погледнал към нас и ни е дал живот, когато сме били мъртви в греховете си, Неговата благодат е отишла още по-далеч, като ни е дала благоволение, което ни издига далеч над всички наши предишни обстоятелства, спасявайки ни, предавайки ни в сфера на съвършена радост и мир, обстоятелства на небесно благословение в Христос. Това е нещо повече от състрадателна милост. Защото един обикновен човеколюбец би могъл да прояви милост към друг човек, който е в тежко положение, да го облече, нахрани, може би да му даде работа, но да го вземе в собствения си дом като свой син и да вложи в него собственото си богатство би било нещо много по-различно. Ето какво прави благодатта: тя не само прощава, но и осигурява изобилно благословение на много по-високо ниво от обстоятелствата, от които избавя. Не е ли това причината, поради която благодатта е много по-отчетливо застъпена в Новия завет, отколкото в Стария? Защото Старият завет разглежда човека като човек на земно ниво, който несъмнено се нуждае от мир, от милост, но никога не познава благодатта, която е чудесен резултат от смъртта на Христос за грешниците. Новият Завет разкрива пълнотата на Божието сърце в чудното желание виновните грешници не само да бъдат изкупени от горчивото робство и мизерията, но и да бъдат въведени в мир в самите небесни обстоятелства, в непосредственото присъствие на Бога, познат като Отец, чрез нашия Господ Исус Христос.
Следователно в абсолютен и пълен смисъл вярващият познава Божията благодат, милост и мир като свое вечно притежание по силата на смъртта на Христос за него.
И все пак Павел, поздравявайки Тимотей, своето дете във вярата, му пожелава: „Благодат, милост и мир от Бога, нашия Отец, и от Исус Христос, нашия Господ“ (1 Тимотей 1:2). Не ни ли учи това, че вярващият има постоянна нужда да усвоява на практика онези неща, които по принцип са истински негови? Ако например знаем колко ценен е мирът с Бога, това не ни гарантира постоянно ползване на „Божия мир“. За тази цел сърцата ни трябва да са насочени към правилния Обект, душите ни трябва да са в състояние на смирено приемане от Него на всекидневното ни снабдяване за ежедневните ни нужди; защото това означава спокойствие на душата, която почива с благодарност в спокойно подчинение на Божията воля.
Не говори ли за това Господ Исус, когато казва: „Моя мир ви давам“ (Йоан 14:27)? Това е мир, който може да посрещне обстоятелства на неизразима скръб, на жестока несправедливост от страна на безбожни хора, но със спокойна, непоколебима увереност и свято покорство. Дано душите ни да познават това много повече от нас!
Но как е възможно това за нас, в сегашното ни състояние, без Божията милост? Наистина, постоянно се нуждаем от това състрадание на Неговото сърце, което ни утешава, помага и насърчава, когато натискът се увеличава и се стреми да повали душата. Не е ли прекрасно да познаваме съчувстващата, нежна грижа на нашия милостив и верен Първосвещеник в нещата, отнасящи се до Бога? Трябва да търсим това всеки ден, ако искаме душите ни да получат утеха от него, или по-скоро трябва да търсим Него и така да научим сладкото, чисто благословение на Неговото съчувствие и грижа.
Както видяхме обаче, благодатта е още по-висока. Благодатта е активната, енергична Божия благосклонност, която се радва да напълни чашата ни до препълване, „изобилно над всичко, което можем да поискаме или да помислим“. Ако сме я познали по принцип, трябва да я познаваме и на практика; и чрез нея на практика трябва да бъдем издигнати над обстоятелствата. Благодатта е сила, която Павел намира за достатъчна, за да укрепи душата му да понася „немощи, укори, гонения, страдания заради Христос“ и да го прави с най-голяма радост (2 Коринтяни 12:9, 10). Благодатта му дава възможност да проповядва „неизследваемото богатство на Христос“ (Ефесяни 4:7) и да служи на Бога приемливо (Евреи 12:8). Тя е активната, положителна сила за добро: защото, след като е донесла спасение, тя ни учи и да се отречем от нечестието и светските страсти и да живеем трезво, праведно и благочестиво в този свят" (Тит 2:11, 12). Нека тогава да мислим за благодатта не само като за отношение на доброта от страна на Бога, но и като за Неговото велико, активно благоволение, което ни снабдява с всички условия за нашето най-чисто добро.
Добре е всеки от нас да се задържи дълго и да пие дълбоко от свежия извор на „Божията благодат“ с нейната пълнота на снабдяване; „нежната милост на нашия Бог“, носеща нейната сладост на утеха; и „Божия мир“ с неговата тишина на задоволство.