Да бъдеш в нозете на Господ Исус означава да се намираш на най-благословеното място в Божията вселена. Там се решава всеки проблем и се дава отговор на всеки въпрос - за греха, за службата, за скръбта или за себе си. Няма такова място за грешника, който се чувства виновен, няма такова място за объркания или щастливия светец.
Господ Исус е по-велик от нашите грехове.
Първата велика истина, която просветва в душата, когато навлезем в това място на благословение, е, че Той е по-голям от нашите грехове. Именно това открива грешникът от града в Лука 7. Исус беше казал: „Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“. Повече от вероятно е тази уморена жена да е чула тези думи и привлечена от тях, да Го е последвала в дома на Симон. Трябваше ли да влезе там? Какво право е имала да направи това? Мръщенето на фарисея и неговите гости щеше да я прогони от вратата, ако Този, Когото търсеше душата ѝ, не се бе облегнал точно в нея, на най-ниското място на пира. Нуждата ѝ от Него беше по-голяма от страха ѝ от тях и действаха две сили, които бяха по-силни от тяхната враждебност - те се обединиха, за да я доведат до краката му. Неговата любов я привличаше, а нуждата ѝ я караше да го прави, и притисната от привличането на Неговата любов и от нуждата ѝ, тя направи една крачка през прага, която я доведе до мястото, където умореното ѝ, обременено сърце можеше да намери облекчение и почивка.
В нозете Му тя изплака покаянието си за греховния си живот и смеси сълзите на благодарност към Него с тези покайни сълзи за посрещането, което Той ѝ оказа. Симон не би ѝ позволил да се докосне до него, гостите му биха я отблъснали, но смиреният Исус, могъщият Княз на живота, не беше като тях: Той беше приятел на грешниците. Тя откри, че Той има сърце с безкрайна нежност, което може да изпитва чувства дори към нея, и че когато отвори уста, Той говори така, както никой друг човек не е говорил и не би могъл да говори: Той говореше за прошка, за спасение, за мир и със сигурност от всички неща на земята или на небето никое не можеше да отговори на копнежите на уморената ѝ душа така, както тези.
Нейните грехове не бяха твърде големи или твърде много за Неговата прошка; там, където грехът ѝ беше в изобилие, Неговата благодат беше в още по-голямо изобилие. Думите Му снеха бремето от съвестта и сърцето ѝ. В Него тя намери спасението и мира си. Тя Го чу да казва: „Многото й грехове се прощават.“ И кой може да опише блаженството на този, който е чул и повярвал на такива думи като тези? Давид би могъл да го опише, както и аз, както и всички, които най-сетне са дошли, уязвени от съвестта си, обременени от грехове, честни в нозете на този велик Спасител. Те познават облекчението от бремето, мира след бурята, дълбокото, свято спокойствие, което изпълва сърцето, когато чувството за прошка обземе душата. Само в Неговите нозе това може да бъде познато. Всичко това идва в Него и чрез Него, „в Когото имаме изкупление чрез Неговата кръв, сиреч прошка на греховете“ (Ефесяни 1).
Господ Исус е по-велик от нашата служба.
Не казвам, че любимата Мария от Витания е била жената от града - някои са го направили и са изложили добри аргументи в полза на своето мнение - просто посочвам, че тя много е обичала мястото, където се е търкулнало бремето на онази жена, и че всеки път, когато четем за нея, тя е в нозете на Исус. Първият от тези случаи е в Лука 10:38-42.
Често се възхищаваме на Мария за това, че в този случай заема мястото на ученика вместо на слугата, но не можем ли да пропилеем възхищението към нея, което би трябвало да бъде дадено на Господа? Той беше Този, Който я привлече на това място на подчинение и благословение; тя само откликна на Неговото привличане, както иглата откликва на магнита. Щастлива жена! Онзи, в чиито нозе Мария седеше спокойно и без страх, не беше никой друг освен Онзи, пред когото ангелите забулваха лицата си и викаха: „Свят, свят, свят, Господ Бог на Силите“; но тя Го познаваше в откровението на Неговата благодат като Онзи, Който дойде на света не за да Му служат, а за да служи и да даде живота Си като откуп за мнозина. Тя бе открила, че Неговото сърце намираше особена и неизразима радост в това да запълва празните места в човешките сърца с познанието за Своя Отец и за Себе Си; това бе Неговата храна и Неговото питие. Осъзнаваше, че Му е по-приятно тя да е там и да слуша словото Му, отколкото каквато и да е услуга, която би могла да Му окаже. И знаеше, че може да Му служи разумно и добре само ако седи като ученик в нозете Му.
Той цени службата ни и със сигурност ще я възнагради, но обича повече компанията ни и ние можем да Го пренебрегнем, докато служим. Той има повече да ни каже и да направи в нас, отколкото да каже чрез нас и да направи чрез нас. Той трябва да бъде повече за нас от всичко, което можем да направим за Него, и ние показваме, че знаем това, като седим в нозете Му и слушаме Неговото слово. Там и тогава Той може да ни освети и да ни очисти чрез измиване с вода от Своето слово и може да ни храни и обгрижва и да ни оформя според Своето благоволение.
Господ Исус е по-велик от нашите скърби.
Сестрите във Витания бяха смаяни и съкрушени от тежка загуба. Те се надяваха, че техният Приятел, Който ги обичаше толкова силно, щеше да им се притече на помощ и да излекува брат им от болестта му, когато те Го призоваха, но Той не го направи. Изглеждаше, че Той ги е подвел в тази голяма криза на живота им, защото не беше казал нито дума и брат им беше умрял и сега лежеше в запечатан гроб, а те седяха у дома си без надежда. Тогава Той дойде при тях. Марта излезе да Го посрещне и се изправи на крака и говореше, но когато Той повика Мария и тя дойде на мястото, където я чакаше, тя падна в краката Му и заплака. Вижте я как е паднала в краката Му. Чуйте как тя излива мъката си пред Него. Вижте я как гледа лицето Му през сълзите си. Какво удивление трябва да е изпълнило душата ѝ, когато е видяла сълзите по бузите му! Колко красив е трябвало да й се стори Той в този ден! Какво откровение за Неговото сърце са били тези сълзи! Как Неговото съчувствие е погълнало нейната скръб! Каква близост с Него й е дала нейната скръб! Ще я забрави ли някога? След това Той вървеше редом с нея до възкресението на брат ѝ и в Неговата компания, със Самия Себе Си толкова близо, сърцето ѝ сигурно си казваше: "Всичко е наред. Скърбящи Божии светии. Исус Христос е същият вчера, днес и завинаги!
Скоро Неговият силен глас проби силата на смъртта и освободи пленника, а множеството гледаше и се чудеше; но Мария беше научила нещо по-чудно от силата, която ги изуми. Неговото съчувствие бе вляло утеха в душата ѝ; тя бе научила, че Той е по-голям от нейната скръб. Никога нямаше да разбере колко много я обича Той, колко нежно е сърцето Му и колко всепоглъщащо е присъствието Му, ако не беше голямата ѝ скръб.
Господ Исус е по-велик от самия себе си.
Последното, което четем за Мария, е в Йоан 12, и е уместно записът на нейния живот да приключи там. Фунтът „много скъпа шипка“ би я отличил сред познатите ѝ. Това е било нещо, което източните жени са запазвали за най-великия ден в живота си. Тя дори не беше изляла тази лимонада върху брат си при смъртта му, колкото и да го обичаше, но я изля върху нозете на Исус, знаейки добре, че Той отива на смърт и погребение. Светът нямаше какво да Му даде, освен позорен кръст и гроб със злодеи, а тя единствена от всички Негови ученици осъзнаваше това и с действието си казваше: Той е достоен за най-доброто, което мога да Му дам, всичко, което имам и което би ме отличило, ще отиде в Неговия гроб. Господ изтълкува тази постъпка така, както никой човек не би могъл да направи, и каза: „Оставете я: срещу деня на Моето погребение тя запази това“ и: „Истина ви казвам: където и да се проповядва това Евангелие по целия свят, там ще се разказва за спомен и това, което направи тази жена.“ Това, което тя бе направила, показваше какво може да направи познанието за Неговата любов. То накара жената да забрави за разкрасяването на себе си и за всичко, което би я отличило; накара я да рискува критиката и презрението на приятелите си, които не я разбираха. Отсега нататък за нея Мария е нищо, а Христос е всичко. Мария не искаше да има място за нея в един свят, който не искаше нейния Господ.
До този момент е стигнал Павел, когато е казал: „Не дай Боже да се хваля с друго, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез който светът е разпнат за мен, а аз за света“ (Галатяни 6:14). И до тази точка Светият Дух ще доведе всички ни. Скоро всеки откупен Божий светец ще се поклони пред Него в горната Му слава и ще хвърли короните си в онези нозе, които някога са били прободени в смъртта заради нас, и ще Му се поклони и ще Го обожава там, защото Той е достоен! Ние ще хвърлим най-доброто си в нозете Му в деня на Неговата слава. Мария хвърля най-доброто от себе си, а също и себе си, в нозете Му в дните на Неговото отхвърляне и скръб. Ако тогава Той ще бъде достоен да изпълни сърцата и виденията ни без съперник, Той е достоен и сега, защото „Исус Христос е същият вчера, днес и завинаги“.