Може да се зададе въпросът дали ние осъзнаваме толкова дълбоко нестабилността на нещата наоколо и наближаващия край, както първите християни. В края на годината или в друг период от време това може да ни направи впечатление, но е много съмнително дали живеем ежедневно с мисълта, че всичко бързо се насочва към намесата на Господ със сила, за да установи Своето царство. Фактът и учението на Писанието са ни известни, тъй като темата често се разглежда в разговорите и в служението на Словото; и все пак, така или иначе, ние се връщаме към разчитането на продължаването на всички неща, както са били от началото на сътворението.
Резултатът е, че преставаме активно да очакваме завръщането на нашия благословен Господ и Спасител, че губим характера си на пилигрими и променяме цвета на сцената, през която преминаваме. Вярваме, че малцина са тези, които биха оспорили това, тъй като отвсякъде се вижда тъжната гледка на християни, които са се устремили към напредък, придобивки и разкош в този свят, така че да бъдеш светски човек вече не е упрек дори сред християните. Затова едно кратко разглеждане на отношението и поведението на първите светии по отношение на тези неща може да ни напомни за реалността на нашето отстъпление и упадък.
Вярно е, че Петър пише на „разселените пришълци“, т.е. на вярващите юдеи, които са разпръснати из различни провинции на Мала Азия. Но те са били християни и самото им положение е спомогнало само да се представят, да се откроят двете характеристики, които са присъщи на всички християни, а именно, че те са пришълци и странници (вж. глава 2:11). Те бяха чужденци, защото, както и ние, нямаха постоянен град, тъй като домът им беше нависоко; и бяха поклонници или пришълци, защото пътуваха към дома, който очакваха и в който щяха да бъдат въведени при завръщането на Господа. Такъв беше техният характер, и докато бяха верни на него, за тях беше окуражаващо да им се напомня, че краят на всичко е близо. Това им помагаше да препашат кръста на ума си, да бъдат трезви и да се надяват докрай на благодатта, която щеше да им бъде донесена при откровението на Исус Христос (глава 1:13). В следващото послание също се говори за настъпването на Господния ден, в който небесата ще преминат с голям шум, стихиите ще се разтопят с гореща жар, ще изгори и земята и делата, които се намират в нея, с оглед на тези неща той им поставя с голяма тържественост въпроса: Какви трябва да бъдете във всяко свято общуване и благочестие?
Същото усещане за несигурност на продължаването на сегашната система на нещата е много ясно изразено в Посланието до Евреи. Там то е по-скоро в контраст с неизменния Христос, но все пак е там и отново и отново се натрапва на онези, до които е адресирано Посланието. „Те [небесата] ще загинат, а Ти оставаш; и всички те ще остареят като дреха; и като дреха ще ги сгънеш, и те ще се сменят; но Ти си същият и Твоите години няма да се изчерпят“. Пак в друг аспект апостолът пише: „Имате нужда от търпение, за да можете, след като изпълните Божията воля, да получите обещанието. Защото още малко време, и ще дойде Този, Който има да дойде, и няма да се забави“ (гл. 10, 36-37); и отново им припомня Божието обещание: „Още веднъж ще разтърся не само земята, но и небето“. Едва ли има послание, в което Павел да не ни представя скорошното пришествие на нашия Господ като подготовка за изливането на гнева, който ще се стовари върху този нечестив свят. Дори тогава са били „последните дни“ и Йоан може да напише: „Дечица, последното време е“ - „час“ е думата, която използва, въпреки че може да означава период; все пак тя показва светлината, в която е гледал на деня, в който е живял. И така, независимо дали става дума за Петър, Павел или Йоан, свидетелството е едно и също - че краят на всичко е близо. Ако нямаме усещането за това в душите си, ако постъпките и поведението ни не се ръководят от това убеждение, ние досега не сме в общение с ума на Божия Дух.
Нека се запитаме какво трябва да бъде моралното влияние на това знание върху душите ни. За да отговорим на този въпрос, няма да излизаме извън рамките на Свещеното писание, посочено в началото на тази статия. Тогава Петър казва: „И тъй, бъдете трезви и бдете за молитва“, или, както е в действителност, за молитви. Под „трезвен“ се разбира онази тишина и сериозност на ума, онази тържественост на чувствата, която се поражда от Божия Дух в сърцата на онези, които вникват в характера на приближаващия край на всички неща. От друга страна, това е ум, освободен от опияняващите влияния на тази сцена и по този начин белязан от отсъствието на всякакво лекомислие и от притежанието на онази смиреност и благоговение, които произтичат от ходенето пред Бога с усещането за краткостта на настоящия период и за предстоящите съдби. В същата връзка могат да бъдат цитирани и думите на самия Господ: „Внимавайте на себе си - казва Той на учениците Си, - да не би някога сърцата ви да се претоварят от преяждане, пиянство и грижи за този живот, и така онзи ден да ви настигне неочаквано… Затова бдете и винаги се молете, за да бъдете признати за достойни да избегнете всичко това, което ще се случи, и да застанете пред Сина Човешки.“ И ще забележим, че Господ, също като Петър, настоява за постоянна молитва на учениците Си.
При Петър това е „молитви“, което показва, че той е имал предвид обединените молитви на светиите. Колко е необходимо да помним неговото увещание! Колкото и ценни да са поучението или увещанието на съответните им места, в перспективата на края на всички неща, ако се осъществи в душата, молитвите ще бъдат усетени от всички като по-подходящи. Така би било, ако краят на живота беше пред нас, и много повече ще бъде така при съзерцанието на разпадането на всички неща. Можем да се запитаме дали бдим достатъчно над молитвите, дали бдим над всяка пречка да бъдем заедно за тази цел и дали бдим да се възползваме от всяка възможност да излеем сърцата си заедно в Божието присъствие.