Тези четири думи: „дойде там, където беше“, точно описват навеждането, което Божият Син направи, когато се спусна от онези висоти на славата, които бяха вечно Негови, заедно с Неговия Отец, надолу към дълбините, до които ни беше довел грехът.
Отчуждението, което грехът бе вложил в сърцата ни, се видя веднага при Неговото скромно раждане: „И тя изведе първородния си син, пови Го в пелени и Го положи в ясли, защото в гостилницата нямаше място за тях.“ По същия начин и в началото на Неговото публично служение, в Назарет, когато Той започна да проповядва Евангелието на бедните, а те „станаха, изпъдиха Го от града и Го заведоха на върха на хълма, на който беше построен градът им, за да Го хвърлят надолу с главата“. По-късно в живота Му, когато това отчуждение става все по-очевидно, се изпълняват думите на Псалм 118: „Камъкът, който зидарите отхвърлиха“ (ст. 22), наистина, Той беше отхвърлен като неподходящ за тяхната сграда и накрая разпнат.
Ефектът от греха, дошъл на този свят, се проявява не само в умовете ни, но и в телата ни. Въпреки че беше отхвърлен, Той продължи делото, което Неговият Отец Му беше дал да върши. В Марко 6:56 четем: „И навсякъде, където влизаше, в села, градове или провинция, полагаха болни по улиците и Го молеха да се докоснат, ако и да е само до ръба на дрехата Му; и колкото души се докосваха до Него, оздравяваха.“ Както човекът в Лука 10 глава беше ранен и полумъртъв, така и тези, които бяха доведени при Него от села, градове и страни, и на докосването на вярата беше отговорено с Неговата сила. Но тъй като добродетелта излизаше от Него, тъй като Той изцеляваше всеки един, Той усещаше в духа Си опустошенията, които грехът беше нанесъл, както четем в Матей 8:17: „За да се сбъдне казаното чрез пророк Исая, който казва: Сам Той взе нашите немощи и понесе нашите болести.“
Виждаме също така, че грехът е засегнал не само телата ни, но и ни е осквернил морално. В Марко 7:32 четем: „И доведоха при Него един глух и с преграда в говора; и Го молеха да сложи ръка на него.“ След като поставя пръстите Си в ушите му и слага слюнката Си върху езика му, Той поглежда към небето и въздъхва. Разбираме, че тази дума описва неизразимо вътрешно чувство. Този човек не е могъл да получи нищо от Бога, защото е бил глух; и не е могъл да отговори на Бога, защото не е можел да говори. Така Господ Исус усеща в духа Си разстоянието, което грехът е поставил между човека и Бога, и изразява чрез тази въздишка дълбоките чувства на Бога: "И Господ повика Адам и му каза: „Къде си?“ (Битие 3:9).
Но крайната последица от греха по отношение на нашите тела е смъртта. Сцената при гроба на Лазар ни показва дълбоките Му чувства към това бедствие, що се отнася до Бога, както и скръбта на онези, които са загубили любим човек. „И тъй, Исус, като видя, че тя плаче, и че плачат и юдеите, които бяха дошли с нея, въздъхна духом, смути се и каза: Къде го положихте? А те Му казаха: Господи, ела и виж. Исус заплака.“ (Йоан 11:33-35). Тук имаме три думи, изразяващи дълбоките чувства на нашия Господ: Той стенеше, остро вътрешно чувство, което не може да бъде изразено с думи; Той беше смутен, буквално развълнуван; и след това плачеше. Вътрешните Му чувства не можеха да бъдат изразени с думи, но сълзите Му можеха да бъдат видени от всички, каква утеха за тези две сестри!
Господ Исус не само дълбоко преживява отхвърлянето на собствения си народ, но в Йоан 13:27 четем за предателството на един, който е общувал с Него повече от три години: "И след сопата Сатана влезе в него. Тогава Исус му каза: „Това, което вършиш, върши го бързо.“ В 30-и стих се казва: „След като получи сопата, той веднага излезе; а беше нощ.“ И така, по човешки казано, бяха задействани ужасните събития от онази тъмна, тъмна нощ!
В глава 18, стихове 4 и 5, четем: „Исус, прочее, като знаеше всичко, което трябваше да Го постигне, излезе и им каза: Кого търсите? Те Му отговориха: Исус от Назарет. Исус им каза: Аз съм (Той). И Юда, който Го предаде, стоеше с тях.“ Моралната тъмнина на онази нощ става очевидна. Юда, който Го беше предал, стоеше с тях. Светлината, в която е имал привилегията да стои като един от Неговите ученици, се е превърнала в дълбока тъмнина.
Това, което грехът е вложил в сърцето на Юда, типично за народа, който Го е отхвърлил, както и това, на което са способни собствените ни сърца, се разкрива от светлината на Неговата личност! Но Той не се съпротивлява, наистина: „Беше отведен като агне на клане“.
Но стигнали ли сме вече до дълбините на разрухата, която е извършил грехът? Не, ние трябва да Го следваме през часовете на „нощта, в която бе предаден“. Някой е написал толкова красиво;
Ако в сърцето на евреите виждаме омраза и предателство, то в сърцето на езичниците виждаме жестокост и поквара. Псалм 22:14 описва страданията на Христос в Неговия дух, тяло и душа: „Аз се изливам като вода и всичките ми кости са изкълчени; сърцето ми е като восък, разтопило се е сред вътрешностите ми“. След това, що се отнася до езичниците: „Защото кучетата ме обградиха; събранието на нечестивите ме заобиколи; прободоха ръцете и нозете ми. Мога да разкажа на всичките си кости: гледат и се взират в мен“ (ст. 16-17). Двете споменавания на костите на скъпоценното Му тяло в тези стихове ни говорят за силното страдание, което разпъването на кръст причинява. То причинява ужасни болки в ставите на ръцете, гърдите и раменете и в крайна сметка прави дишането невъзможно.
Но тук трябва да спрем, защото дълбочината на страданието, което Той понесе от ръката на святия Бог, защото „Той стана грях“, е далеч отвъд нашата способност да разберем.
Наистина, Той дойде там, където грехът ни беше довел, на съд от Светия и праведен Бог срещу греха, и като понесе този съд за нас, наистина ни спаси от него и ни доведе до познанието, че греховете ни са простени и че сме „помирени с Бога чрез смъртта на Неговия Син“. Наистина, благословено да бъде Неговото име!