Всеки истински служител на Христос и любител на Божия народ трябва да чувства силно очевидната липса на истинска и всеотдайна преданост към Христос в наши дни сред онези, които изповядват Неговото име. Най-жалко е да се види, че увеличаването на светлината и познанието на Писанието не е довело до съответния ефект на отдаденост на Христос и отделяне от този свят. Често е отбелязвано, че когато хората са били по-малко просветени, е имало повече истинска отдаденост. Колко много са тези, които казват: „Господи! Господи!“ и въпреки това не правят това, което Той иска.
Това важи не само за огромната част от професията, която носи името на Христос и която накрая ще бъде изхвърлена от устата Му, защото се е оказала невярна към Него; но и за онези, които са били привилегировани с най-голяма светлина. Както беше казано в друг ден: „Всички търсят своето, а не онова, което е на Исус Христос“. Оттук и голямата липса на себеотдаване на Него. Там, където липсва отдаденост за Господа, не може да има истинска вярност и безкомпромисно свидетелство за Него в този свят, където Той е бил и все още е отхвърлен.
Голямата тайна на всеотдайността към Христос е да познаваме и да се наслаждаваме на Неговата любов и така да бъдем погълнати единствено от Него. Нищо чудно, че Павел коленичи и се моли толкова усърдно за ефеските светии, за да могат те не само да бъдат укрепени със сила от Духа във вътрешния човек и Христос да живее в сърцата им чрез вяра, но и да познаят Христовата любов, която превъзхожда познанието, и така да се изпълнят до цялата Божия пълнота.
Нищо друго освен истинската привързаност към Христос не може да ни откъсне от влиянията на този свят или да ни предпази от тях. Сърцата ни трябва да бъдат съсредоточени, задоволени и контролирани от обект извън себе си и видимите неща, ако искаме да бъдем предпазени от сегашното ужасно течение на светското поведение около нас. Никаква интелигентност не може да създаде преданост. Можем да бъдем ходеща енциклопедия на библейското познание; можем да сме претърсили цялата област на богословската литература; можем да сме запомнили и да можем да обясним всеки стих от Библията; можем да сме в състояние да определим и да разрешим по най-авторитетен начин най-трудните въпроси в богословските спорове; устните ни могат да изричат много високи и небесни истини, а през цялото време сърцата ни да са студени и безразлични към това, което подхожда на Господа в настоящия момент.
Нещо повече, позицията на Църквата ни може да е неоспорима. Може да поддържаме правилната почва, както казват хората, и Господ да каже за нас, както е казал за Ефес: „Зная твоите дела, твоя труд и твоето търпение, и как не можеш да понасяш злите; и си изпитал онези, които казват, че са апостоли, а не са, и си ги намерил за лъжци; и си понесъл, и си имал търпение, и заради Моето име си се трудил, и не си отпаднал. Въпреки това имам против теб, че си оставил първата си любов.“ (Откровение 2:2-4, Р.В.)
Голяма грешка е да се мисли, че предаността се проявява само чрез големи действия на служба. Не че службата трябва да се омаловажава, но човек може да бъде най-активен в службата и по всичко личи, че е много енергичен в нея, а през цялото време да не е истински отдаден на Христос. Ако Саул си е мислел, че върши голяма служба, когато е пощадил най-добрите овце и волове, за да ги принесе в жертва на Господа, своя Бог, в Галгал, Самуил е казал: „Да слушаш е по-добре от жертва и да слушаш - от тлъстината на овни“. Марта е пример за това, както и Ефеската църква, която дойде преди нас. „Тя беше внимателна и се безпокоеше за много неща“ и каза на Господа: „Не Те ли е грижа, че сестра ми ме остави да служа сама?“ Очевидно е искала Мария да напусне за момент сладкото си уединение и да ѝ помогне. Но Господ каза: „Мария е избрала онази добра част, която няма да ѝ бъде отнета“. Мария седеше в нозете на Господа и научаваше мислите Му, като по този начин знаеше какво Му подхожда. Това Господ най-много оценил и похвалил, а от това място винаги трябва да произтича всяко истинско и ефективно служение.
Няма съмнение, че там, където предаността към Господ е истинска и реална, тя ще се прояви в някаква форма на служене. Но тя може да не е от такова естество, че хората да я оценяват или да я ценят. Например, когато Мария от Витания показа предаността си към Господа, като донесе лира много скъпо миро, помаза краката Му и ги избърса с косата си, Юда каза: „Защо това миро не беше продадено за триста пенса и не беше дадено на бедните?“ Той смяташе, че предаността на Мария е напразна. Мъжете несъмнено щяха да мислят много по-високо за онова, което богаташите хвърляха в съкровищницата, отколкото за онова, което бедната вдовица хвърляше. Не и Господ - „Това, което се цени високо между хората, е мерзост пред Бога“; „Първите ще бъдат последни, а последните първи“.
Няма нищо, за което благословеният Господ да ревнува така, както за любовта на сърцето ни. Той не иска от нас да Го обичаме, без да ни даде мотива за това - Своята собствена дълбока, неизмерима и неизменна любов, чиито вечни обекти сме ние, изразена в пълноценно отдаване на Себе Си за нас. Както казва Павел: „Той ме възлюби и предаде Себе Си за мен.“ И още: „Христовата любов ни принуждава, защото така съдим, че ако Един е умрял за всички, то всички са мъртви; и че Той е умрял за всички, за да не живеят отсега нататък за себе си, а за Онзи, Който е умрял за тях и е възкръснал“. Също така, когато Павел се опитва да подтикне коринтяните към по-истинска преданост и по-голяма щедрост в даването на средства на другите, той използва най-мощния възможен лост, за да раздвижи сърцата им, когато казва: „Защото вие знаете благодатта на нашия Господ Исус Христос, че Той, макар и да беше богат, заради вас стана сиромах, за да забогатеете вие чрез Неговата сиромашия.“
Нищо не е толкова ревниво, колкото истинската любов: тя не понася съперничество. Но, уви, колко много трябва да понася благословеният Господ с нас; защото не е ли Той често съперник в сърцата ни? „Дечица, пазете се от идоли“ - това е дума, която често се забравя и силно се пренебрегва. Всичко, което измества Христос в сърцето на християнина, е идол и трябва да бъде осъдено и отдалечено от нас.
Изключително тъжно е да виждаме отстъпление от първата любов и да наблюдаваме упадъка на онези, които някога са горели и блестели в свидетелството за Христос. В древността Бог казва за Израил: „Моят народ извърши две злини: остави Мен, извора на живите води, и си издяла цистерни, счупени цистерни, които не могат да задържат вода“. И пророк Агей казва на завърналите се пленници от дните на Ездра и Неемия, в които упадъкът се проявява толкова скоро: „Сега, прочее, така казва Господ на Силите: Размислете за пътищата си. Посяхте много, а принасяте малко… Пиете, но не можете да се наситите с питие; обличате се, но няма кой да ви топли; и който изкарва заплата, изкарва я, за да я сложи в торба с дупки… Търсихте много, а ето, дойде малко; и когато го прибрахте у дома, Аз го духах. Защо? казва Господ на Силите. Заради дома Ми, който опустя, и вие се разбягахте всеки в своя дом“. Каква тъжна деградация!
Беше отбелязано, че „отстъплението започва от вратата на килера“, което е напълно вярно. Затова всеки от нас трябва да внимава за началото на нещата. Колкото и напреднали да изглеждаме или колкото истина да знаем, тя не може да се задържи в божествена сила, ако не се стремим да останем насаме с Бога в килера си. Никога няма да забравя думите на един Христов служител, който казваше, че „ако съдехме себе си за един скучен половин час, никога нямаше да получим падение“. Ако нашата сивота произтича от нещо, което може би сме допуснали в нашето ходене и начини да огорчи Светия Дух, колко вярно е това. Но ако съдим себе си и се обърнем към Господ в изповед, „няма да бъдем съдени“.
Спадането на думата е много по-често срещано, отколкото мнозина предполагат. Колко много са тези, които, макар и да не са открито отстъпващи, все пак са в сърцето си. Те може никога да не пропускат събрание; може да са много коректни и праведни в постъпките си; може да поддържат перфектно външно поведение; но през цялото време може да показват много малко сърце за Христос или за Неговите интереси. За такива Писанието казва: „Те ще се изпълнят със собствените си пътища“, а не с пътищата на Христос или с това, което Му е угодно. Такива хора можем да наречем християни с постна душа - като онези от древността, за които е писано: „Той им даде искането, но изпрати постност в душата им“. Господ да спаси Своя народ от такова окаяно състояние!
Никое състояние на душата на светеца не е толкова сериозно, колкото това да е в упадък и да не знае за това или да е безразличен към него. Бог казва за отстъпващия Ефрем: „Чужденци погълнаха силата му, а той не знае това; да, сиви коси има тук-там по него, а той не знае това.“ И все пак помислете за състрадателното сърце на Бога, което казва: „Как да те предам, Ефреме, как да те избавя, Израилю, как да те направя като Адма, как да те поставя като Севоим? Сърцето Ми се обърна в Мен, покаянията Ми се разпалиха заедно“. (Осия 11:8.)
Колко много успокояващо е да се уверим във факта, че макар Господ да ни позволява да жънем плодовете на собствените си пътища и да ни кара да усещаме горчивината от това, че сме се отдалечили от Него, Неговата любов към нас никога не се променя: „Като възлюби Своите, които бяха на света, Той ги възлюби докрай.“ Нищо не би могло да Го накара да се откаже от нас, макар че ние, в своята глупост, можем да се изкушим да се откажем от Него.
Макар че Петър се отрече от Него, сърцето на Господ остана непроменено спрямо Петър. С поглед, който сигурно е изразявал най-дълбоката любов към Петър, Господ разбива сърцето му, а след това напълно го възстановява. Каква чудна благодат! Колко прилича на Господ!
Нека Господ да привърже сърцата ни повече към Себе Си, там, където е Той, извън този свят. Да имаме същия дух като Рут, когато казва: „Не ме умолявай да те оставя или да се върна от следването ти; защото, където отиваш, ще отида; и където нощуваш, ще нощувам; твоят народ ще бъде мой народ, и твоят Бог - мой Бог; където си умрял, там ще умра и там ще бъда погребана; Господ да ми направи така, а и повече, ако нещо друго, освен смъртта, раздели теб и мен.“