Душите на хората са неспокойни, грехът ги е направил такива, защото „нечестивите са като развълнувано море, което не може да се успокои“. Но Добрият Пастир призовава Своите овце от неспокойното им скитане и неудовлетвореното и самоволно блуждаене и ги довежда до покой в нозете Си, води ги край водите на тишината.
Сравнението дава представа за мир; то говори за спокойствие на сърцето в сигурно убежище. Но от това не следва, че това спокойствие на душата произтича от външните обстоятелства - те могат да бъдат най-неблагоприятни за естествените ни наклонности, но въпреки това сред тях сърцето може да бъде непоколебимо, както се казва в друго място от Писанието: „Ти ще запазиш в съвършен мир онзи, чийто ум е устремен към Теб, защото се уповава на Теб.“
Една вълнуваща душата случка от земния живот на нашия Господ илюстрира до съвършенство тази тишина и мир. По заповед на своя Учител учениците-рибари са спуснали плавателния си съд в най-тихото море, в което някога е греело слънце. Но едва бяха поставили греблата си на лодките, когато вятърът се надигна и постепенно се усили, докато не се разрази страшен ураган, в който сякаш се отприщи самата адска ярост, а вълните ревяха и се търкаляха около малката лодка с такава сила, че опитните моряци бяха обзети от панически страх.
Бушуващите води в лодката предизвикаха в гърдите им толкова силен ужас, че те извикаха с глас към своя Учител, че ще загинат. Но какво да кажем за Него? Страхуваше ли се Той? Имаше ли някаква тревога в поведението Му? Не, „главата Му беше на възглавницата, и Той спеше.“
Съвършено спокойствие насред бурята! Благословен покой в присъствието на заплашителните вълни! Защо те не споделят възглавницата Му?
Ако бурята се беше разраснала седемкратно, те пак щяха да бъдат в безопасност, да, в безопасност, както когато по Негова заповед голямото затишие слага ръка върху бурните вълни.
Но каква беше тайната на този прекрасен покой? На каква възглавница Господ положи главата Си? Тайната беше в непоколебимото доверие в Бога; възглавницата беше неизменната и всемогъща любов на Неговия Отец.
Той е бил Човекът на абсолютната зависимост, повече от човек, както ще видим, но истински човек, посветил целия си път на Бога и доволен да изпълнява единствено Неговата воля. А Бог, на Когото Той служеше, стоеше зад всяко обстоятелство; Той седеше над водния потоп и слагаше здрава юзда на устието на бурята. Тя не можеше да бушува отвъд Неговото позволение, Неговата любов пазеше любимия Му във всички Негови пътища и вечно благословеният и абсолютно зависим Исус си почиваше там. И на теб, християнино, Той дава тази възглавница, за да намериш покой насред бедата, казвайки: „Сам Отец ви обича, защото вие Ме възлюбихте“. „Моя мир ви давам… не както светът дава, Аз ви давам. Сърцето ви да не се смущава и да не се страхува“ (Йоан 14:27). Това е велика реалност - „Той ме води край тихите води“ Бушуващият потоп отвън, но тихите води вътре.
Страхът на тези ученици е доказателство за божествената сила на Господа, отблясък на Неговата божествена слава. С нежно състрадание в сърцето Си към тяхната слабост, с тишината на вечното спокойствие в очите Си и с всемогъществото в думите на устата Си Той заговори на бурята; и огромните вълни паднаха в краката Му в нямо покорство, както коравият шпаньол в краката на своя господар.
Учениците се удивляваха на това могъщо действие и то наистина беше чудесно; но кое от двете предизвиква най-дълбокото ни възхищение - спокойствието в бурята или силата над нея?
Първото може дори да е наше, защото второто винаги е на наша страна, за да бъде използвано за нас, когато безсмъртната любов види, че бурята ни е научила на необходимия урок. Но по-важно е да преминем през бурята, като се уповаваме напълно на Него, отколкото да я отстраним вместо нас. За Негова чест е по-полезно, когато се оставяме да бъдем водени от тихите води, докато наводненията се носят около нас, отколкото когато обстоятелствата се променят според нашата липса на вяра.
„Не Те ли е грижа да загинем?“ - викат учениците Му. Странни думи от устата им, разкриващи недоверието им към Него. Колко малко Го познаваха! Чудя се дали Симон Петър си е спомнил за този невярващ вик, когато години след това пише на братята си, които са подложени на големи изпитания и гонения: „Възложете всичките си грижи на Него, защото Той се грижи за вас.“ Да, Той се грижи, и Симон Петър го беше доказал, както и ние, и така ще продължаваме да го доказваме, не защото имаме вяра, а защото Той е верен.
Християни, нека винаги се уповаваме на Господа; нека се облегнем на гърдите Му и да вярваме, че Той няма да допусне нито едно обстоятелство или да ни постави в ситуация, която да не допринесе за постигане на целите на Неговата неизменна любов в душите ни. Така ще бъдем водени от водите на тишината. И макар че в света ще имаме скръб, в Него ще имаме мир.