Трите кратки текста от Писанието, на които искам да обърна вниманието ви, са следните: 2 Коринтяни 5:9, 1 Солунци 4:10-11, Римляни 15:20.
преводачите на оторизирания вариант по някаква причина са използвали три различни думи: „труд“, „изучаване“, „стремеж“, за да преведат една дума, която се среща на гръцки език във всеки от тези пасажи. казано ни е, че на английски език има и една дума, която те са могли да използват, но не са го направили - думата „амбиция“.
именно на тази една дума искам да обърна внимание и да подчертая на трите места, където тя се среща - единствените три в Новия завет, според мен. Нека да прочетем стиховете, като добавим посочената дума.
„Затова сме амбициозни, за да можем, независимо дали присъстваме или отсъстваме, да бъдем приети от Него [угодни на]“.
„Умоляваме ви… да бъдете амбициознида бъдете спокойни и да си вършите работата“.
„Да, така и аз бях амбициозенда проповядвам евангелието, но не там, където е наречен Христос, за да не градя върху чужда основа.“
Ако това са въпроси, за които апостолът е бил загрижен по отношение на себе си и на другите, от само себе си се разбира, че те са важни и за нас.
Амбициозният човек обикновено е човек, който търси себе си, независимо дали става дума за власт или положение, за богатство или слава. Азът е в основата на всички негови начинания. Всичко се разглежда в светлината на неговата цел и се нагажда към постигането ѝ. Но от горните Писания виждаме, че има амбиция, която може да навлезе в християнския живот, давайки му определена цел и стремеж, без тези самоцелни характеристики.
Човекът от света без амбиция живее безцелен и безпредметен живот и дори от своите ближни не е оценен. Апостол Павел не е живял такъв живот, нито пък е искал другите да го водят. Чуйте го да казва в Филипяни 3: „Едно нещо правя“, защото подобно на атлет той забравяше нещата зад гърба си и се протягаше напред, за да достигне целта. И все пак не е достатъчно да имаш желания, защото четем: „Душата на ленивеца желае, и няма нищо; а душата на усърдния ще се угои“ (Притчи 13:4). Трябва да имаме енергия, за да преследваме и постигаме това, което желаем.
Християнският живот не е просто носене по течението и вятъра, а по-скоро плаване срещу тях. За какво сме настроени? Големият определящ фактор за постигането на целта ни е не толкова силата на бурята, колкото настройката на платната.
Нашият благословен Господ е бил изцяло насочен към Божията воля и ние знаем силата на ветровете, които са духали, за да Го отклонят от курса Му. Сякаш всички ветрове на скръбта излязоха от пещерите си и се втурнаха да Му пречат. Но: „Да бъде Твоята воля“ - каквото и да струва това - беше Неговият отговор на всичко това. Такава беше прекрасната отдаденост на този смирен живот с цел. Нека тогава да помним, че не средата, а целта ни е тази, която ще определи пътя ни.
Сега разгледайте първото от нашите Писания. Стремежът на апостола е бил по отношение на личното му състояние, и то във връзка с Господ. Преди всичко той желаеше да бъде лично приятен или угоден на Господ. Това не е точно неговата служба, макар че тя би й придала цвят. Той не желаеше да бъде такъв, какъвто е в очите на обществото, а по-скоро в очите на Христос. Под общественото око църквата в Ефес изглеждаше като свидетел на Христос и показваше голяма енергия в службата; но под Неговото око те бяха общество от отстъпници. Господ имал това против тях - любовта им към Него не била такава, каквато била преди! Дали това поведение беше приемливо за Него? То Го наскърбяваше силно и показваше падение, от което нямаше друг начин за възстановяване освен покаяние.
Как стои въпросът с това? Изглежда, че апостолът се стреми да ни покаже, че духовното ни състояние е много по-важно за Господа, отколкото количеството на нашата служба. Твърде лесно е да прикрием ниското си духовно и морално състояние чрез по-голяма активност в службата или чрез възприемане на някакви възвишени идеали.
Върху този въпрос определено се хвърля странична светлина от онзи стих в Марко 3, в който се разказва как Господ избрал дванадесетте да бъдат „с Него“, преди да ги изпрати да проповядват. Именно с Него се повлиява и тонизира духовното ни състояние; и нещо, което съм усещал за себе си, е, че работата под голямо напрежение в служба на Господа не е непременно най-доброто нещо за душата.
Нека се стремим да бъдем угодни на Бога. По времето на закона имаше не само хлебен принос (Левит 2), но и нов хлебен принос (Левит 23:16-17). Първото олицетворяваше това, което Христос беше лично за Бога, благоухание на наслада - не Неговото дело, а Неговият живот със съвършено благоухание. Второто олицетворява Неговия народ, представен в силата на Светия Дух. Нашата привилегия е да бъдем част от него и да отразяваме някои от онези морални превъзходства, които блестяха толкова ярко в Него. Това, пак казвам, не е служба, макар че би я оцветило и й придало характер.
Във второто Писание Павел говори за друга амбиция, заради която би искал да види младите обърнати в Солун да се отличават: и то не точно по отношение на самите тях, а на свидетелството им към онези, които са отвън. Те трябвало да изобилстват с любов един към друг и да водят тих, благочестив, ненатрапчив живот в ежедневните си дела. Това щеше да изпъкне в рязък контраст с хората от света, които се стремяха да се надминат, вместо да се обичат, и да бъдат постоянно в светлината на прожекторите, както казват хората. Тук той поставя на почит онези, които прославят Бога сред дисциплината на ежедневния делови живот.
Благодатта ни учи как да правим това, както ни казва апостолът в Тит 2. Да живеем „трезво“, в себе си, „праведно“, по отношение на другите, „благочестиво“, благочестиво по отношение на Бога, ще премахне монотонността на живота и ще ни накара да бъдем одобрени дори от хората (вж. Римляни 14:18). Тяхното християнство е трябвало да бъде видяно в дрехите си от работния ден - не в книги, а в ботуши.
Други показваха лошо свидетелство в тези неща и, за съжаление, намираха повод за това в сладката надежда на Евангелието - идването на Господ. Те изобщо не работеха и така ставаха заети в работата на Сатана, заети с чужди дела. Да не вършиш нищо по отношение на работата винаги е лошо за духа, душата и тялото. Той ги увещава да ходят постоянно, тихо и близко с Бога и това да бъде техният стремеж.
Когато ги увещава да бъдат тихи, Той няма предвид да бъдат неми или мълчаливи. Тишината е в контраст с показността, трескавата суета и вълнението. Не е нужно да привличаш вниманието към себе си и все пак можеш да говориш за Господ, докато вършиш собствените си дела, като по този начин показваш светлина сред тъмнината: „Разпръснатите ходеха навсякъде и проповядваха словото“ (Деяния 8:4). Те просто ходеха да „сплетничат“ за Словото; да го запазят за себе си, не можеха. Не позволявайте бизнесът ви да скрие вашата светлина. Нито пък е необходимо да я натрапвате в лицето на хората. Просто я оставете да блести!
В третия стих от Писанието Павел ни разказва за своята амбиция във връзка със службата си. Той не е искал просто да има евангелски възгледи, а да бъде евангелист на практика. Амбицията му е била не само да има евангелски симпатии, но и да бъде агресивно евангелистки настроен в разпространението на истината на Евангелието, където няма да гради върху чужда основа.
Може би ще кажете: предполагам, че сега говорите в полза на мисионерската дейност. Да, но мисионерската дейност няма ограничението, което често й поставяме. По-правилно е да говорим за нея като за евангелизация. Несъмнено апостолът е имал пред себе си това, което ние наричаме мисионерска работа сред неевангелизираните маси от езичници; и дано Бог умножи хилядократно онези, които имат амбицията да посещават такива места, където няма страх да се гради върху чуждо дело.
Но позволете ми да пледирам и да се моля за друга форма на същата амбиция, която да се прояви в областите малко по-близо до дома. Пионерската работа е толкова необходима днес там, където живеем и работим, колкото е необходима навсякъде; защото там могат да се намерят десетки хиляди покръстени езичници, както има и непокръстени езичници в тъмните места на земята. Какво слушат събранията, които влизат в църквите днес? Всичко друго, но не и Евангелието в огромното мнозинство от случаите.
Апостол Павел основаваше събрания, т.е. проповядваше Евангелието и учеше вярващите да се събират в името на Господ Исус Христос. След това понякога идваше Аполос и поливаше посятото от него, а Бог даваше плод.
Изчезнало ли е това? И ако не, бихме ли могли да кажем, че се отличаваме с него? Било ли е това една от амбициите на живота ни? Разбира се, че ще има трудности