В живота на всеки човек има моменти, когато всичко е на път да падне. Нищо не е фиксирано, нищо не е сигурно и всяка нова мисъл носи само още една възможност за зло. Времена на национална криза и търговска паника; времена на непреодолима скръб. Надеждите са изчезнали… Болното, отпаднало сърце вижда навсякъде само опустошение, което е минало през всички възможности за избягване, през всички средства за защита. Тогава е благословен човекът, който знае какво е да се скрие в Бога; да излезе от бурята и да си почине в нея: „Ти си моят Бог“. Защото тогава той може да каже: „Ако и войска да се разположи срещу мен, сърцето ми няма да се уплаши… Защото във време на беда Той ме скрива в Своя палат… затова ще пея на Господа“ (Псалм27:3, 5-6).
Именно в деня на изпитание и трудност душата изпитва нещо от дълбокото и неизказано благословение на това, че може да разчита на Бога. Реалността на присъствието на Учителя се усеща не когато се плъзгаме по повърхността на спокойно езеро, а всъщност когато бурята бучи и вълните се стоварват върху кораба.
Господ не ни предлага перспектива за освобождаване от изпитания и скърби - точно обратното. Той ни казва, че ще трябва да срещнем и едното, и другото; но обещава да бъде с нас в тях, а това е безкрайно по-добре. Божието присъствие в изпитанието е много по-добро от освобождаването от изпитанието. Съчувствието на сърцето Му към нас е много по-сладко от силата на ръката Му за нас. Присъствието на Учителя с Неговите верни слуги, докато минаваха през пещта, беше далеч по-добро от проявата на силата Му да ги предпази от нея (Данаил 3).