Как е възможно да се предпази сърцето от безпокойство, когато неприятностите чукат на всяка врата и надничат през всеки прозорец, когато скръбта и мъката се търкалят около нас с високи гърди? Как, когато заветните реквизити са счупени и безполезни, а земните надежди са се провалили и избледнели, когато човешката ръка, на която сме се опирали, вече не ни поддържа, а сърцето, от което сме черпили съчувствие, е мъртво и не отговаря на вика ни? Как можем да не се страхуваме, когато омразата и нечестивите борби разкъсват с вълчи челюсти не само плътта, но и самите човешки души, когато всички земни основи са изгубени, а обещанието на нашия Господ да се върне изглежда толкова отдавна неизпълнимо? Възможно ли е да запазим сърцата си от тревога в такива тъжни дни и при такива условия като тези и да не се страхуваме, въпреки че пътят е труден и дълъг, а земните перспективи - толкова ужасяващи?
Да, сигурно е възможно, иначе Онзи, Който никога няма да ни излъже или разочарова, не би изрекъл тези думи. За да открием тайната на това велико спокойствие, трябва да се върнем към тези думи на Господ. Това отсъствие на всякакво предчувствие е резултат от мира, който Той ни дава и който нарича „Моят мир“. Той сключи мир за нас чрез Своята смърт и този мир остави у нас, но онова, за което говори като за „Моя мир“, е нещо различно и допълнително. Това е мирът, който изпълва собственото Му сърце, когато понася противоречието на грешниците срещу Себе Си, дълбоката непоколебима тишина на душата Му, която не зависи от никакви външни обстоятелства, а принадлежи на мястото, където Той е живял и продължава да живее - в лоното на Отца, т.е. любовта, за която говори, когато казва на Отца: „Ти Ме възлюби преди създанието на света“. В тази любов Той живееше, тя беше домът на Неговото сърце и затова Той е описан като „ЕДИНСТВЕНИЯТ СИН, КОЙТО Е В БОСНАТА НА ОТЦА“. Този мир е свързан с това място на пребиваване и само в него може да бъде познат.
Този мир е бил Негов, защото това място за живеене е било Негово, било е Негово преди вековете на времето, не е престанало да бъде Негово, когато е обитавал сред хората. Той имаше право на него и беше достоен за него: напълно, по всяко време и завинаги достоен за него. Той не напусна това жилище, когато дойде на земята, лоното на Отца продължаваше да бъде Негов дом, и мирът, който му принадлежи, беше Негов, и Хесето казва: „МОЯ МИР ДАВАМ НА ВАС“.
Но как може да бъде това? На този въпрос също отговаря за нас Той самият, защото добавя: „Не както светът дава, така и Аз ви давам“. Светът стои пред вратите на своите прекрасни имения и раздава своите благодеяния на бедните и изпадналите в беда, които се събират пред портите му, но същите тези бедни не прекрачват праговете, нямат място или дял във вратите. Не така ни дава Господ, защото не така би могъл да бъде нашият мир. Той ни отваря вратата на Своето жилище и ни кани: „Елате и вижте“. Той ни казва, че Неговият дом на любовта - лоното на Отца - е наш , споделя го с нас като със Свои другари и братя и иска да познаем радостите му и неизменния мир, който му принадлежи. Могат ли някакви неприятности да нарушат дълбокото спокойствие на лоното на Отца? Могат ли земните бури да предизвикат предчувствия в сърцето, което живее там? И това е истинският дом на всяко Божие дете, това е мястото, където то живее сега и завинаги.
Това със сигурност е тайната на този благословен мир. Защото забележете, че Господ вече беше казал: „А Утешителят, който е Светият Дух, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви припомни всичко, което съм ви казал.“ Той им беше казал за Отца и за любовта на Отца. Думите Му бяха откровение на Отца, разгръщане на лоното на Отца, на дълбоките Му мисли на любов към тях. Светият Дух е трябвало да върне всичко това в паметта им и да бъде силата в тях, чрез която те да вникнат съзнателно и разумно в това, което им е било разкрито. И техният дял е наш; твоят, уморен и треперещ вярващ, и моят. Ти и аз можем да живеем в любовта на Отца и да се наслаждаваме на Христовия мир, който надхвърля всяко разбиране, тук и сега.
Нека не стоим настрана, жертва на мрачни опасения, да се грижим за скърбите и страховете си, сякаш Отец ни е забравил или ни се е разгневил, а да заемем мястото на децата и да почиваме в любовта на Отца и да се наслаждаваме на този превъзхождащ мир, и сърцата ни да не се смущават, нито да се страхуват, макар че скръбта в света е нашият определен жребий.