О, Боже, Ти си мой Бог; рано ще Те търся. Душата ми жадува за Тебе, плътта ми се измъчва за Тебе в суха и изнурена земя без вода" (Псалм 63:1).
Давид написва този псалм в Юдейската пустиня, земя буквално суха и изнурена, земя, която не дава такава прохлада като тази, за която жадува човешкото сърце. Неговите самотни преживявания в толкова безплодни откъм комфорт и благоденствие сцени са били предназначени от Бога да го научат, че самият свят е безплодна пустиня, в духовен смисъл, в която не може да се намери истинско благословение, което да освежи сърцето на човек, познал сладостта на Божията благодат. Той трябва да потърси своето освежаване извън него и в живия Бог.
Чрез такива неща вярващият научава, че Бог не е далеч, сякаш Той е просто безличен Създател на вселената, който не се интересува от Своите създания. Той се научава да познава Бога като свой собствен Бог и сърцето му се подтиква да Го търси отрано, без отлагане; защото именно времето, когато се чувства лишен, е времето, когато трябва да се култивира сладостта на Божието присъствие. В такива случаи на усамотение с Бога жадната душа ще намери наслада в утехата на общуването с Бога.
Твърде често вярващите се оставят да бъдат обезкуражени и потиснати от живота в пустинята. Те може да чувстват липсата на общение с други хора, които обичат Господа: мислят, че се нуждаят от вълнението на вълнуващите обстоятелства. Но Господ може да ги е поставил в съвсем различни обстоятелства с намерението да ги накара да научат нуждата си от скъпоценното общение на Неговата собствена любов и доброта.
Ако тогава с вяра викаме за живия Бог, тъгувайки за Него като в суха и изтощена земя без вода, резултатите ще бъдат много по-добри, отколкото някога сме очаквали. Най-дълбоката ни душа ще бъде освежена и изпълнена с доброта.