В дните на Йоаким, сина на Йосия, положението в Юда и Йерусалим бързо се влошава. Еремия е пророкът, издигнат от Бога и натоварен да провъзгласява словото на Господа и смело да разкрива състоянието на нещата, което води до окончателна катастрофа. Варух беше писарят, нает да запише в книга тържествените думи, които Еремия трябваше да изрече. Това научаваме, когато четем Еремия 45.
Масите от народа бяха безразлични, ако не и враждебни, към всичко, което Еремия трябваше да каже: но не и Варух. Той не само записва пророчествата за съда, но и усеща тежестта и скръбта от тях, както виждаме в стих 3 на тази кратка глава.Горе е било изречено над народа, но той го усеща за себе си, казвайки: „Горко ми сега!“ Нещо повече, той го прие от Бога. Той би могъл да говори за Навуходоносор, великия вавилонски монарх, който е донесъл нещастието върху тях; но не, защото това, което той извика, беше: „Господ прибави скръб към моята скръб“. Той поне е вярвал в написаното и е знаел, че окончателната катастрофа тепърва предстои и е съвсем близо.
Нека всеки от нас да предизвика сърцето си как би трябвало да реагира в подобна ситуация. Ако бяхме надарени с някаква енергия и инициатива, дали нямаше да сме склонни да кажем, че времената на национална катастрофа предоставят на смелия човек големи възможности за напредък и голяма печалба? Изглежда, че изкушението да разсъждава по този начин е било налице и при Варух; оттук и думите към него: „Търсиш ли големи неща за себе си? Не ги търси“. Самоизтъкването определено трябваше да бъде изключено.Просто му беше казано, че животът му ще му бъде даден като „плячка“ или „плячка“, където и да бъде пренесен. Бог щеше да запази живота му и това беше единствената печалба, която той трябваше да очаква.
Този малък епизод е записан в Писанията за наше поучение. Нека се опитаме да извлечем полза от него. От момента, в който Соломон започнал да търси велики неща за себе си и да трупа богатства, настъпил упадък за нацията и нейните царе. Самоцелното търсене в ден на благоденствие е пагубно, а още повече в ден на упадък и бедствие. Това е вярно за Израил, който е бил под закона. То е също толкова вярно, ако не и повече, за Божия народ днес, тъй като не сме под закона, а под благодатта.
Но, уви, самовнушението е било много видно зло в тъжната история на християнството. То е започнало много рано, защото апостол Павел в затвора е трябвало да напише: „Всички търсят своето, а не онова, което е на Исус Христос“ (Фил. 2:21). Минаха няколко века и се появиха ужасните злини на клерикализма, достигнал своята кулминация в папството, в което себелюбието се преследваше без следа от срам. Вековете продължиха още повече и ние се намираме, както вярваме, в последните дни на християнството, а за характера на тези дни имаме представа от думите на Господ към Лаодикийската църква, записани в Откровение 3. Изключителната черта на тази църква е нейното самодоволство, което е естествен резултат от един самоцелен курс, увенчан с успех.Между „успеха“ на Соломон и на лаодикийците наистина има поразителна близост. В Еклесиаст 2 четем как Соломон станал „богат и се увеличил с блага“, докато „нямал нужда от нищо“. Лаодикия е била точно в това състояние,макар че „благата“, с които са се хвалили, са били от различен вид от тези на Соломон. На финала Соломон откри, че неговата е само „суета и раздразнение на духа“, а краят на лаодикийците - че са изплюти напълно от устата на Господа.
Търсенето на велики неща за себе си е най-главната от всички тенденции на падналата човешка природа.Световната система е развита според принципите на падналите хора. Тя е подложена на изпитателния анализ на Божия Дух и присъдата е: „Всичко, което е в света, похотта на плътта, похотта на очите и гордостта на живота, не е от Отца“ (1 Йоан 2:16). И какво друго са тези три съставни части на света, освен различни форми на самотърсене?
В кръста на Христос светът е осъден, както четем в Йоан 12:31. На същия този кръст е осъден „грехът в плът“, както е посочено в Римляни 8:3; т.е. нашата паднала природа е осъдена и по този начин „азът“ е осъден и оставен настрана. В нито един момент то не трябва да доминира в мислите и желанията на християнина.
Оттук и словото към нас е: „Търсете онова, което е горе, където Христос седи отдясно на Бога“ (Събр. 3:1). Това е толкова важно за нас, чийто жребий е хвърлен в двадесети век, колкото и за светиите от първи век. Спазвайки тази заповед, ние ще се избавим от търсенето на велики неща за себе си.
И нещо повече, ще търсим великите неща на Бога. Един предан Божи служител, който преди век и половина е бил пионер в мисионерската дейност, е имал за мото нещо подобно: "Кери, обущарят от Нортхемптъншир, говорел така и въпреки съпротивата, а понякога и подигравките, се трудил, особено в превода на Писанията на родни езици. По време на живота му не са били видими впечатляващи резултати, но велики неща от Бога са произлезли от това, което той е опитал за Бога.
Затова нека си припомним, че както при Варух, така и при нас, само че в много по-дълбок и прекрасен смисъл, животът ни е даден като наша „плячка“ За нашия възкръснал Господ пророчески е заявено, че „Той ще раздели плячката със силните“ (Исая 53:12) и ние сме въведени във вечния живот, който е Негов, защото го имаме в Него.
Вечният живот, който е наш, не е съсредоточен в себе си, а в Него. Като християни нека оставим света да търси за себе си великите неща, след които той жадува. Ние имаме живот, който е истински живот и търси само нещата на Божието царство и на Христос. Затова нека се подчиним на Павловото указание към Тимотей „да се държим за вечния живот“ (1 Тимотей 6:12), към който сме призовани по Божията благодат.