Част 1
Растежът е един от най-сигурните признаци на здравословен живот. Така е както в растителното, така и в животинското царство, а не иначе и в царството на благодатта. Затова очакваме да видим растеж у всеки християнин. В природата в определен момент растежът спира и настъпва разпад, но при вярващия той трябва да продължи през всичките му земни дни.
Никой разумен човек не очаква вчерашният новопокръстен да бъде нещо друго освен бебе. Но ние не очакваме той да остане бебе. С голям апетит за здравословна духовна храна, добро храносмилане, изобилие от небесен свеж въздух и физически упражнения, той непременно ще расте И Писанието: „Растете в благодатта и в познаването на нашия Господ и Спасител Исус Христос“ (2 Пс. 3:18) се отнася за всеки един от нас.
КАКВО Е РАСТЕЖ?
Няма Човек може да е посивял от години и да е преминал много важни етапи след обръщането си, но въпреки това да е духовно закърняло дете. Някои от еврейските вярващи са били такива. Те се препъваха в християнската азбука, когато трябваше да бъдат учители, и се нуждаеха от мляко, когато трябваше да са годни за силна храна (вж. Евр. 5:12-14).
Растежът не е непременно свързан с това, което правим. - Може да има много усърдие и активност, но да няма растеж. Ефеските християни за съжаление са пример за това в по-късните си години. Когато апостол Павел пише посланието си до тях, те са като дърво, посадено край водни реки, зелени и жизнени; но когато Господ Исус се обръща към тях чрез Своя служител Йоан, макар да признава работите, труда и търпението им, Той трябва да каже: „Ти си оставил първата си любов. Помни, прочее, откъде си паднал.“ Връхният стрък на хубавото младо дърво беше прекършен от сланата и растежът беше спрял. (Вж. Откр. 2:1-7).
Растежът дори не зависи от това, което знаем. - Умственото ни развитие може далеч да изпревари духовното. Едно „дете-чудо“, каквото и да е то в музикалните или образователните среди, е жалък обект в християнската сфера и стига до лош край. Няма
Под тази заблуда попадат някои от коринтянските вярващи. Те се обогатиха с „всяко знание“ (1Ко 1:5); приеха, че са мъдри (1Ко 3:18); всички се опитаха да бъдат учители (1Ко 14:26); дори започнаха да оставят умовете си да се развихрят с кардиналната истина за възкресението (1Ко 15:12, 35). Всъщност те бяха невежи (1Ко 6:2-3, 9, 15, 19; 8:2; 10:1; 12:1; 14:38; 15:36), плътски и само младенци (1Ко 3:1-3). Те използваха своето „знание“ във вреда на някои от братята си (1 Ко 8:11). Такова познание само се надува. Любовта съгражда (1 Ко 8:1).
Растежът, следователно, е изцяло въпрос на това, което сме. - Самото послание, което ни увещава да „растем в благодатта“, започва с прекрасно изложение на това, което всъщност е тя. То звучи така: „Като се стараете, прибавяйте към вярата си добродетел, а към добродетелта - знание, а към знанието - въздържание, а към въздържанието - търпение, а към търпението - благочестие, а към благочестието - братска доброта, а към братската доброта - милосърдие (или любов)“ (2 Пс. 1:5-7).
С вярата всички ние сме започнали. Но към нея трябва да се прибави добродетелта или смелостта, ако искаме тя да има значение за много. Смелостта трябва да бъде контролирана от знанието. Знанието трябва да бъде смекчено с умереност. Умереността трябва да се превърне в търпение (или издръжливост). Издръжливостта поражда благочестие. Благочестието поражда и развива братска доброта. Любовта, Божествената любов, увенчава цялото и споява всичко в сърцето на вярващия.
Тези неща, забележете, трябва да бъдат „в нас и да изобилстват“ (2 Пр. 1:8). Те не трябва да се обличат, както човек облича палто, а да се произвеждат вътрешно в силата на Светия Дух, така че да станат неразделна част от нас самите. Апостол Петър наистина желае в тези вярващи да се възпроизведат чертите на прекрасния живот на Христос.
Следователно растежът е въпрос на характер. Докато растем, ние се оформяме все повече и повече в съответствие с ХРИСТОС.
РАСТЕТЕ ЛИ?
Запитайте се тогава: „Случва ли се такова нещо с мен? Дали под моята християнска активност и увеличаването на библейските познания се крие стабилно развитие на християнския характер?“ След като сте попитали, отговорете искрено и внимателно.
По този начин обаче се крие опасност. Макар че нищо не е толкова полезно, колкото честната самооценка пред Бога, нищо не е по-вредно от това тази необходима проверка да се превърне в самозанимание. Пазете се от това мислите ви да се съсредоточат болезнено върху вас самите.
Да предположим, че три деца имат малки градинки, красиво очертани на бащината им земя. Колко различно изглеждат те! В тази градинка плевелите растат нарядко и дълго, цветята са малко и слаби. Няма следи от мистрия, гребло и лейка! В другата всичко е подредено, плевелите са добре поддържани, а цветята, ако и да не са от висока класа, са здрави; докато в третата има следи от много труд. Наистина, тя е почти болезнено подредена, но всяко цвете е или увиснало, или мъртво. Колко лесно е от състоянието на градините да се разбере характерът на децата! И ако небрежният стил на номер едно трябва да се осъди, то трескавата загриженост, която кара номер три непрекъснато да издърпва едно или друго растение, за да види как се развиват корените, е почти толкова пагубна от практическа гледна точка.
Избягвайте и двете крайности. Нека добрият Господ ви избави от онази безгрижна и лекомислена религия, която никога не ви позволява да си зададете честно въпроса: „Дали наистина раста в благодатта?“ от страх да не бъдеш обезпокоен; а също и от болезнената загриженост за себе си, която те кара винаги да си задаваш този въпрос и вечно да дърпаш всичко в бедното си сърце за корените в стремежа си да му отговориш.
Постигнете щастливия резултат, като се изправите пред въпроса със сърцето си под слънчевите лъчи на любовта на Исус, и ако стигнете до заключението, че растежът ви е малък, нека това ви подтикне с радост да опознаете повече Христос.
В КАКВО РАСТЕМ?
Важно е да помним, че като вярващи ние стоим в Божията благодат (или благоволение) (вж. Рим. 5:2) и затова апостол Петър ни казва да „растем в благодат“.
Благодатта, следователно, е почвата, в която вярващият е посаден. Не светът, макар че ако се съди по постъпките на някои християни, човек почти би могъл да си помисли така. Въпреки че всички вярващи стоят в благодатта, мнозина така се обграждат със светска атмосфера, че всякакъв напредък спира.
За нас е много лесно да се отричаме от света абстрактно, докато в същото време се отдаваме на удоволствията му в детайли.
За да илюстрираме това. Преди известно време се провеждаше молитвено събрание. На събранието се проявяваше значителен плам. Един човек започна да призовава Бога. Той извика сериозно: „Господи, спаси ни от света!“ „Амин! Амин!“ - се чуваше в силен хор от всички части на сградата. След това последва минутна пауза: - „Господи, спаси ни от тютюна!“ Мъртва и зловеща тишина! Тя сякаш убиваше събранието. Може да не одобрявате молитвата по този начин, но тя показва колко лесно е да се молим да бъдем запазени от света абстрактно и да го пазим в детайли.
Спомнете си, че лозята на Соломон са били изгризани и развалени от „малките лисици“ (Со 2:15). Имало ги е в изобилие и тъй като са били малки, са се промъквали, без да привличат особено внимание.
Много християни също страдат от това, че живеят в атмосфера на закони. Те живеят и се движат, четат и се молят, служат и се покланят по правила. Никой не може да очаква да расте, ако е затворен в чугун!
Колко сладка е свободата, която благодатта дава! Свобода, казвам аз, а не разрешение. Защото благодатта, която носи спасение, също учи „да се отречем от нечестието и светските страсти, да живеем трезво, праведно и благочестиво в този свят“ (Ти. 2:12).
Нека да пуснем корените си дълбоко в благодатта. Нека се греем на нейното слънце. О! смиряващото, потискащо душата въздействие на знанието, че въпреки всичко, което намираме в себе си, сладкото и съвършено Божие благоволение почива върху нас заради Христос и нищо не може да ни отдели „от Божията любов, която е в“ - не в нас самите, а в - „Христос Исус, нашия Господ“ (Рим. 8:39).