„Следвайте стъпките Му, Който не е сторил грях и в устата Му не се е намерило лукавство: Който, когато Му се караха, пак не се караше; когато страдаше, не заплашваше, а се предаде на Онзи, Който съди справедливо“ (1Пе 2:21-23).
„Вземете Моето иго върху себе си и се научете от Мене; защото съм кротък и смирен по сърце; и ще намерите покой за душите си. Защото Моето иго е благо, и бремето Ми е леко“ (Мат. 11:29, 30).
Въпреки че Господ Исус Христос е голямата тема на цялото Писание, все пак всяка част представя някакъв специален аспект на Неговата личност или дело. Горните пасажи представят пред нас по много благословен начин смирената благодат, която бележи Неговия път на страдание като съвършено подчинен Човек.
В единия пасаж апостол Петър ни увещава да следваме Неговите стъпки, а в другия вярващите са поканени от Самия Господ да се учат от Него. Добре е всеки да се вслуша в увещанието и да откликне на благодатната покана. За да направим това обаче, трябва благоговейно да се допитаме: Какви са Неговите стъпки, които сме увещавани да следваме? и: Какво е това, което Господ иска да научим от Него?
„НЕГОВИТЕ СТЪПКИ“
1 Петрово 2:21-23
На първо място нека се вслушаме в увещанието на апостола. В историята на Петър е дошъл ден, в който Господ е казал на Своя възстановен ученик: „Следвай Ме“ (Йн. 21:19). Сега Апостолът предава тези думи на всеки от нас, като казва: „Следвай Неговите стъпки“. В християнския свят и дори от истински вярващите думите „Следвай стъпките Му“ често се използват неясно и свободно. Дори непокръстени хора се хващат за тези думи, злоупотребявайки с тях, за да внушат погрешната мисъл, че ако хората изпълняват предписанията на Проповедта на планината, ще бъдат много добри християни и по този начин ще осигурят спасението на душите си. Вероятно тези, които говорят така лекомислено за следването на Неговите стъпки, ще се затруднят да се обърнат към Писанието, където се намира увещанието, и дори така ще предпочетат собственото си тълкуване на думите, вместо да потърсят смисъла, с който те са използвани от Светия Дух.
Обръщайки се към пасажа, в който се среща увещанието, веднага научаваме от контекста, че тези думи са отправени към вярващите - тези, за които апостолът може да каже, че са получили целта на своята вяра, а именно спасението на душите си (1Пе 1:9). Тогава е очевидно, че в това Писание няма увещание към грешника да следва Неговите стъпки, за да получи спасение. Освен жертвената смърт на Христос и вярата в Неговата скъпоценна кръв не може да има спасение за безпомощния грешник. В Писанието Бог никога не използва „Своите стъпки“, за да остави настрана Своето дело.
Тогава увещанието „да следваме Неговите стъпки“ е отправено към вярващите и освен това е използвано с много ясно изразено значение. Какво е това значение, научаваме от четирите различни стъпки, които са поставени пред нас. Очевидно е, че много от нещата, които Господ е направил в Своя чудесен живот, ние не можем да направим и от нас не се иска да направим. Той вършеше могъщи дела, дори да възкресяваше мъртви; Той говореше така, както никой друг не е говорил. По тези начини ние не сме увещавани да следваме Неговите стъпки. Четирите стъпки, които сме увещавани да следваме, са възможни за всички вярващи, от най-младите до най-възрастните.
Първо, напомняме, че Той „не е направил грях“. Знаем, че Той е вършил добри дела; и в същото това Послание отново и отново сме увещавани към „добри дела“ и „да вършим добро“. Тук обаче увещанието приема отрицателна форма; трябва да следваме стъпките Му в смисъл, че Той не е вършил грях. Каквото и да се случи, каквито и обстоятелства да възникнат, каквито и отхвърляния да се наложи да срещнем, каквито и обиди да се наложи да понесем, каквито и обиди да се наложи да изтърпим, ние не трябва да вършим грях. Сравнително лесно е да правим добро като благодетели, задоволявайки нуждите на другите; но тъй като в нас има плът, понякога е трудно да не вършим грях. По-голямо нещо е да не вършим грях в трудни обстоятелства, отколкото да вършим добро в лесни. Господ е бил съвършен при всички обстоятелства и независимо от обстоятелствата, с които се сблъскваме, първата ни грижа трябва да бъде да следваме Неговите стъпки и да поддържаме Неговия характер в това отношение: да не вършим грях. По-добре е да претърпиш зло, отколкото да съгрешиш; по-добре е да загубиш палтото си, отколкото да изпуснеш характера на Христос.
На второ място, четем: „нито се намери лукавство в устата Му“. Колкото и да е бил подложен на тежки изпитания от нечестиви хора, нито един въпрос, който Той е задал, нито един отговор, който е дал, нито една дума, която е паднала от устните Му, никога не е била помрачена от следа от коварство. Уви! При нас понякога злобата и завистта могат да се крият зад думи, които са „по-гладки от масло“ и „по-меки от олио“. При Него никога не се е криел зъл мотив под честна реч. Коварство се криеше зад привидно невинния въпрос на релефните ни фарисеи, когато те попитаха: „Позволено ли е да се дава данък на кесаря, или не?“, защото четем, че те се опитваха да Го „заплетат в разговорите Му“ (Мат. 22: 15-18). С плътта в нас е твърде възможно да се опитваме да се заплетем един друг с гладки речи и невинно изглеждащи въпроси. Уви! Можем дори тайно да нападаме другия със самите думи, които отправяме към Бога в публична молитва. Колко добро е тогава и колко необходимо е увещанието да следваме стъпките на Този, у Когото не се намери лукавство в устата Му.
На трето място, напомняме, че Господ е бил Този, "Който, когато Му се караха, пак не се караше; когато страдаше, не заплашваше. В присъствието на обиди, лъжливи обвинения и злонамерени обвинения Той мълчеше. Когато е бил лъжливо обвинен пред юдейския съвет, Той е „мълчал“. На обвиненията на юдеите в присъствието на Пилат „не отговори нищо“. На самия Пилат „не отговори нито дума“. Подигравателният Ирод може да Го разпитва с много думи, „но Той нищо не му отговори“ (Мат. 26:63; 27:12,14; Лк. 23:9). Колко е добре за нас да следваме Неговите стъпки и пред злобните думи на хората, дошли от каквато и страна да са, да мълчим. От други текстове на Писанието става ясно, че християнинът може да „моли“, „увещава“ и дори „изобличава“, но никога не трябва да злослови или да заплашва.
Четвърто, той се е предал на Онзи, който съди справедливо". Да не вършиш грях, да не говориш лукаво, да мълчиш при наличието на злонамерени думи, имат отрицателен характер. Тази последна стъпка е положителна. Ако мълчим в присъствието на обиди, това не означава, че няма отговор на злото и злонамереността, а че отговорът е оставен на Бога.
Никога не трябва да се опитваме да отмъщаваме на злосторника. Бог запазва цялото отмъщение в Своите ръце. Той е казал: „Отмъщението Ми принадлежи, Аз ще въздам, казва Господ. И още: Господ ще съди Своя народ“ (Ис. 10:30). Нашата роля тогава е да следваме стъпките на Господ Исус и пред лицето на обидите да се предадем на Този, Който съди справедливо, като помним онова слово, което казва: „Не отмъщавайте за себе си, а дайте място на гнева, защото е писано: Мое е отмъщението: Ще отплатя, казва Господ“ (Рим. 12:19). Отново можем да си припомним думите на пророка: „Йехова е благ към онези, които чакат от Него, към душата, която Го търси. Добре е човек и да чака, и то в мълчание, за спасението на Йехова“ (Ла. 3:24-26).
Следователно тук имаме четири стъпки, предприети в съвършенство от Господ, които сме увещавани да следваме. Във всички тези стъпки няма нито дума за служение или за някаква форма на служба, която би ни направила показно в този свят или би ни издигнала сред Божия народ. При това положение, докато четем тези увещания, бихме могли лекомислено да кажем, че да не правиш зло, да не говориш лукаво , да мълчиш пред обидите и да се посветиш на Бога, в крайна сметка не изглежда много и е малко разочароващо. Ако обаче приложим тези неща на практика и следваме Неговите стъпки, със сигурност ще се окаже, че нашите братя няма да се разочароват от нас. Ако можехме да предприемем тези стъпки, другите щяха да видят в нас най-прекрасната гледка, която може да се види на този свят - щяха да видят ЧОВЕК, ПОДОБЕН НА ХРИСТОС.