Някой Оличност, винаги една и съща славна Личност, Синът, станал Човек, Словото, станало плът. В един момент за Него се говори с думи или действия, когато изворът на Божеството е източникът, от който извират словото и действието; в друг момент благодатните дейности са тези на истински Човек, докато в по-голямата част от този живот единението на двете природи се проявява по такъв начин, че представя Божествено-човешката Личност на нашия Господ в цялата тайна на нейната свята слава.
Това изисква внимателно обмисляне, но преди да преминем нататък, можем да предложим един или два пасажа. Говорейки за Себе Си като „Аз съм“ и възкресявайки мъртвите, това е Синът, който говори и действа в Своята божествена сила. „Покажи ми грош.“ „Жаден съм“ или спящият в кораба, изобразяват същия благословен в благодатта на Човечеството. Но „Елате при Мене“, „Вярвате в Бога, вярвайте и в Мене“, „Давам на Моите овце вечен живот“ са твърдения, които ясно обхващат всичко, което Той е както Божествено, така и Човешко. Последното, както посочихме, Го поставя пред нас и в двете природи и обхваща по-голямата част от евангелските записи.
Това може да бъде ясно схванато, ако си спомним, че независимо дали е „Пастир“ „Господ“ „Глава“ „Спасител“ „Пророк“ „Свещеник“ или „Цар“, Той трябва да бъде едновременно Бог и Човек. Във всяка една от тези позиции, да кажем „Спасител“, Той не се вижда само в Божественост, нито само Човек, а в цялата Си посредническа пълнота, способен в пълнотата на Божествеността да застане на страната на Бога, а в съвършенството на Човечеството да поеме всичко за човека.
Това, което е пред нас, е славата на нашия Господ Исус Христос. Ние не се опитваме да навлезем в тази свята тайна на Божественото и човешкото в Него, нито напразно се стремим да открием как би могло да се случи такова нещо. Мнозина предпочитат да се въздържат поради тържественото величие на темата. Това наистина е похвално, и то още повече, когато си помислим за многото хора, които са претърпели корабокрушение. Но в крайна сметка тя е поставена пред нас за поука и благословение и ако бъде възприета в духа на поклонение и свято благоговение, се превръща в най-обогатяващото душата от всичко, което Писанието представя за небесните скъпоценности. Всеки от членовете на Пресветата Троица говори за нашия Господ като обединяващ в Себе Си Божествената и Човешката природа. Старият Завет е предвидил това, а Новият е пълен с него. „Твоят престол, Боже, е вечен“ - казва Отец на Този, за когото говори като за „Човека, който е Мой съратник“ (Пс. 45: 6, 7; Евр. 1: 8; Зах. 13: 7). Благословеният Господ казва „Аз съм“ и все пак „Човешкият син, който нямаше къде да положи“ главата Си." Духът говори за "Човека Христос Исус като „Който е над всички, Бог благословен во веки“ (Йоан 8: 58); Мат. 8: 20; 1 Тим. 2: 5; Рим. 9: 5).
Това открива славна гама от истини, които изискват вниманието ни, въвличат ни в благочестиво размишление и пораждат у нас най-дълбока възхвала. Склонни сме обаче да забравяме, че Личността е една; и несъмнено думата „като“, която често използваме, издава нашата неспособност, неосъзната дори за самите нас, да задържим истината за Личността в истинско равновесие. Думата „Личност“ не се използва в Писанието за нито едно Божествено същество, но местоименията „Аз“ „Мен“ „Той“ и „Него“ се използват от и за нашия Господ по такъв начин, че можем да схванем (макар и никога да не разберем) Него, Бога, станал Човек. Значението на горното може да бъде видяно, като се обърне внимание на твърдението, че „Само като Човек умря нашият Господ.“ Човек е чувал това да се твърди и упорито да се поддържа от искрени светии, които са ревнували за славата на Господа. Твърдението не отговаря на истината. Ако Кръстът не е нищо повече от смъртта на един Човек, не можем да имаме изкупление. Това, че в много умове смъртта Му се ограничава до Човечеството на нашия Господ, може да се разбере от репликата (веднага щом бъде поставена под въпрос), че Той не е могъл да умре като Бог. Никой не твърди, че смъртта е могла да докосне Божествеността в Него, но макар да се избягва подобна мисъл, от това не следва, че Неговата смърт е била само смърт на Човек. Благословената Личност, Която умря, е както Бог, така и Човек, Словото, станало плът: и ако не държим това да е ясно, не можем да разберем славата на Кръста. Писанието казва: „Ние се помирихме с Бога чрез смъртта на Неговия Син“ (Рим. 5: 10). „Бог, като изпрати Своя Син в подобие на греховна плът и за грях, осъди греха в плътта“ (Рим. 8: 3). Господарят на славата беше разпънат на кръст (1 Кор. 2: 8). Синът е извършил очистване на греховете (Евр. 1: 3). А Павел е казал: „Божият Син, който ме възлюби и предаде Себе Си за мен“ (Гал. 2: 20).
Тези и още много други пасажи показват славата на Кръста, защото макар Бог да не може да умре, Той по чудна благодат е поел Своя път, за да слезе направо в смъртта в нейния най-дълбок и тържествен смисъл, дори в този на Своето оскърбително величие и осъждане на греха. Точно тук Въплъщението се вписва с божествена точност. Синът, Който е Бог, става Човек, за да понесе, от една страна, присъдата, дължима на човека, а от друга, за да осъществи от страна на Бога всички цели на вечността.
Чудото на Въплъщението е изключителното чудо на Божеството и на вечността. Около него цялото Писание излива своите съкровища. Божият замисъл е имал предвид човека за място и взаимоотношения, които безкрайно надхвърлят неговото сътворено положение. Той бе паднал от сътвореното място и смъртта, Божият съд, почиваше върху него Човекът се нуждаеше от Някой, Който можеше да посрещне смъртното състояние и да го премахне, докато Бог призоваваше за Някой, Който, посрещайки падналото състояние, можеше да осъществи всички Негови съвети на вечна любов. Кой може да оцени ужасите на този час или да се изправи пред Божия съд? Неговото величие е оскърбено, славата на Неговия престол е потъпкана, Неговото име, Неговият характер, Неговото същество - всичко това е осквернено и поругано. Ако Бог беше извършил съд над човека, той щеше да го помете завинаги, а резултатът от това щеше да бъде поражението на Създателя в човешките синове, в които Той се е наслаждавал.
Какво тогава? ИСУС. Ето Един, Който е Бог и Човек, Синът, станал Човек, и всичко е изпълнено, съвършено и завинаги изпълнено в Него. Съдът е божествен и безкраен, такава е и Жертвата. Никаква Теофания - Божествена проява, каквато виждаме в Стария завет отново и отново, няма да е достатъчна. Не, това трябва да бъде великият и славен Теантроп, който е Бог и Човек в една славна Личност завинаги. Но докато настояваме на божествената страна, не трябва да се допуска нищо, което да отслаби другата. Умрял е Човек, а не просто Божествена личност в човешко състояние. Едно състояние не би могло да умре за грешниците, нито да бъде приковано на дърво. Не, ние с обожание съзерцаваме в Онзи, Който висеше там, Бога в пълното откровение на всичко, което е Бог, докато Го виждаме; Човек, първият, който влиза във всичко, което това откровение разгръща.