Животът на християнина в света е представен в Словото и най-вече от апостол Павел като състезание към целта, която се опитваме да достигнем: „Натискаме се към целта“, „Да тичаме с търпение в състезанието, което ни е определено“ (Евр. 12:1). „Натискам се към целта за наградата на високото призвание на Бога в Христос Исус“. „Но едно правя: като забравям онова, което е отзад, и като се стремя към онова, което е отпред, натискам се…“ Една от характерните черти на християнина е, че той има пред себе си Марко, надежда, увереност: покоя, славата, мира и любовта. Той знае, че ХРИСТОС го очаква, за да го приеме в Дома на Отца, където мястото му е готово. Той се стреми към целта с тази скъпоценна мисъл, че сам ИСУС ще дойде (1 Кор. 14:52). В един миг, в мига, в който ще прозвучи последната тръба… Той може да дойде и да го вземе, за да получи без напрежение заедно с любимия си, прекрасната тръба… Той може да дойде и да го вземе, за да получи без напрежение заедно с любимия си, прекрасния знак, който Неговата благодат блести пред нас.
Какъв контраст между такова състезание и това на невярващия, който вместо да бяга, върви сляпо пред Бездната, смъртта, съда; опитва се да се закрепи за всичко, което намери, за да удължи състезанието си, да отложи края. Какво тъжно състояние на този, който е без Бога, без надежда в света, да копнее за светските неща, където е празнота, където всичко преминава. Или където нищо не може да задоволи сърцето, или дори кратките радости, които можем да намерим, имат край, скръбта… „Дори в смеха сърцето е скръбно и краят на веселието е тежест“ (Пр. 12:13).
Състезанието на вярващия човек понякога изглежда дълго и често трудно, затова се казва да бягаме с търпение състезанието, което е пред нас, търпение и надежда, които ни помагат да бягаме по-бързо и с повече смелост, когато сме близо до целта. Необходимо е да можем да бягаме по този начин, да имаме пред себе си без прекъсване целта, която се опитваме да постигнем с желанието да я получим. Трябва да тичаме право към целта, без да се отклоняваме от пътя на вярата. „Нека очите ти гледат право напред и клепачите да гледат право пред теб“ (Пр. 14:25). „Размишлявай за пътя на нозете си и нека целият ти път бъде утвърден, не се отклонявай нито надясно, нито наляво, отдалечавай ногата си от злото“ (Втор. 5:32). Бягайте в състезанието като апостол Павел с доспехите на правдата отдясно и отляво. Ще трябва да се борим с врага: той винаги активно се стреми да ни спре, „Които се съпротивляват непоколебимо във вярата“ (1Пе. 5:9). Гледайте напред към състезанието, което е пред нас, „като забравяте онова, което е отзад, и се протягате към онова, което е отпред“, казва апостолът. „Натискам се към целта заради цената на високото призвание на Бога в Христос Исус“. Той винаги е имал очи, вперени в Исус, и ни увещава да не откъсваме поглед от Него. Не трябва да ги обръщаме нито надясно, за да се опитаме да намерим в себе си някакво насърчение или някаква сила да продължим състезанието; нито наляво, за да си починем, изморени, „да не би да се уморим и да отслабваме в ума си“ (Евр. 12:3).
Никакво препятствие няма да може да ни спре в нашето състезание, нищо няма да ни накара да помръднем и нищо няма да ни притесни, ако не изпускаме от поглед целта. Самият ХРИСТОС, нашият СПАСИТЕЛ, нашият живот, нашата надежда, този, който ни обича, и този, който ще ни има завинаги при Себе Си. ГОСПОД, когото можем да съзерцаваме чрез вяра, „а ние всички с отворени очи…“ (2 Кор.3:18). Ние тичаме към Него: не се спирайте и не се отклонявайте. Никога не забравяйте това, което Господ каза на учениците Си: „Вие сте в света, но не сте от света“. Това ни показва, че трябва да преминем през този свят като бягащи чужденци; че сърцата ни не спират там.
На галатяните, които са се отклонили от пътя на вярата, апостолът казва: „Добре тичахте, кой ви попречи?“. (Гал. 5:7). Те бяха изоставили благовестието на благодатта от Христос; бяха спрели да отидат при друго благовестие (Гал. 1:6), вместо да продължат бягането, "гледайки към Исус, автора и завършителя на нашата вяра.
Апостол Павел представя състезанието като атлет, който тича на арената. Той се опитва да направи всичко, за да спечели наградата. Ние трябва да тичаме сами, за да я получим, за да получим нетленния венец, наградата на небесния призив. Трябва да оставим настрана всичко, което би могло да спре ходенето ни, да имаме празно сърце, да знаем каква е целта ни; да не приличаме на „като някой, който бие въздуха“ (2 Кор. 9:26). „Не знаете ли, че онези, които тичат в състезание, тичат всички; но един получава наградата, така че тичайте, за да я получите“ (1 Кор. 9:24). В края на живота си апостолът може с много добра съвест да каже: „Защото съм готов да бъда принесен в жертва и времето за моето заминаване е близо. Водих добра битка, завърших пътя си, запазих вярата; отсега нататък ми се пази венец на правдата, който Господ, праведният Съдия, ще ми даде в оня ден, и не само на мене, но и на всички, които обичат Неговото явяване“ (2 Тим. 6:8).
Скъпи светии, не трябва ли да се запитаме дали наистина тичаме? Не спираме ли, ако обърнем поглед надясно или наляво, или по някакъв начин не успяваме да задържим очите си, вперени в Исус?
Преведено от френски от
Jean Moinat – Швейцария