През месец януари 1886 г. в литературния свят се разразява буря заради публикуването на романа на Робърт Луис Стивънсън „Доктор Джекил и мистър Хайд“. В него се предполага ситуация, в която лекар, очевидно добър в основата си човек, се заема с изследване на неизвестно досега лекарство. Той се надява, че то ще промени личността на даден човек, като освободи скрити сили и наклонности, които обикновено са потиснати от неговия произход, начин на живот и среда. Той провежда тези изследвания насаме. Тества лекарствата върху себе си. В крайна сметка открива смес, която изглежда му дава това, което иска. Отначало се радва на завладяващите резултати. Всъщност той е напълно развълнуван от промените, които настъпват в личността му.
Тъмната страна на историята е следната. Първоначално лекарят приема, че той самият има пълен контрол. В резултат на неговите изследвания е създадено лекарството. Той прилага лекарството на себе си. Той избира кога да го направи. Наслаждава се на тръпката от това, че може да се превключва между приятния д-р Джекил и неприятния г-н Хайд. Особено му харесва тайната, че води двойствен живот, като всяка част от него е напълно различна от другата. Не след дълго обаче с ужас открива, че започва да изпитва глад за наркотика. Всъщност му харесва да бъде гадният г-н Хайд и с нетърпение очаква следващия си лош сеанс. Още по-лошо е, че с още по-голям ужас открива, че не след дълго, дори и без да приема наркотика, злата страна на личността му взема връх, но не когато той реши да я освободи, а в най-неочаквани и неподходящи моменти. В крайна сметка тя го завладява напълно. Той се измъчва от факта, че вече е изцяло под контрола на сила, много по-силна от него. Той напълно се срамува от тъмните сили в себе си. Вместо да ги контролира и да се наслаждава на тръпката от това да ги пуска на свобода, когато пожелае, той се оказва под техен контрол. Той се оказва напълно неспособен да ги потисне, колкото и да се опитва.
Някои, дори мнозина, биха предположили, че авторът изобразява д-р Джекил като шизофреник. Аз лично смятам, че става дума за по-тъмни, по-фундаментални, дори духовни проблеми. Сега нямам представа до каква степен, ако изобщо има такава, Робърт Луис Стивънсън е бил запознат с глава 7 от Посланието към Римляните. Знам обаче следното: конфликтът между симпатичния д-р Джекил и гадния г-н Хайд е повторение на моралната и духовна борба, описана в 7 глава на Посланието към Римляните. За какво става дума?
Посланието до Римляни е адресирано до християните, вярващите в Господ Исус Христос. То много често се използва като основа, върху която се проповядва Евангелието. Въпреки това само по себе си то не е толкова проповядване на Евангелието на грешника, колкото преподаване на Евангелието на християнина. Докато стигнем до 7-ма глава, нуждата от спасение на всеки отговорен човек по света вече е изяснена. Единственото справедливо основание за опрощаване на греховете на покаялия се грешник е разгърнато. То е достъпно за всички, но е ефективно само за онези, които вярват в християнското Евангелие. Както четем в 3:22, Божието благословение е достъпно, потенциално, за всички, но е ефективно само в онези, които вярват в Исус. Абсолютната сигурност за спасението на онези, които вярват, че Христос е умрял за тях, според Писанията, и че е бил погребан и възкръснал на третия ден, според Писанията, е подчертана в следващите глави. Разгръща се потенциалът и силата на един напълно нов вид живот. Дотук толкова добре!
След това идва глава 7. В нея се разглежда случаят на един истински вярващ, който наистина се е обърнал към Христос. Той има правилни желания. Той наистина иска да угоди на своя Господ и Спасител. Той наистина възнамерява да води чист, богоугоден живот, за да покаже благодарността си към Бога, Който го е спасил. Той копнее да покаже на всички, които го познават, каква чудесна промяна е настъпила в него, откакто се е доверил на Христос като на Спасител.
Тогава се появява проблемът. Голям проблем! Колкото повече се опитва да върши това, което знае, че е правилно, толкова повече открива, че въпреки себе си се улавя, че върши това, което знае, че е безчестно за Бога. Седма глава на Римляни е донякъде монолог. Писателят разговаря със себе си. „Какво се случва?“ - казва си той. „Когато се опитвам да постъпя правилно, се оказвам безсилен да го направя. От друга страна, колкото и да се опитвам, не мога да се въздържа да не направя това, което знам, че е неправилно, дори или особено когато не искам да го направя.“ Предполагам, че много прилича на д-р Джекил, когато наркотикът му го е завладял! Не ни е известно дали това е или е бил личният опит на писателя, апостол Павел. Едно е сигурно. Това е било и продължава да бъде истински проблем за много истински вярващи в Господ Исус Христос. В своята наивност можем да предположим, че след като сме се обърнали към Господ, греховете ни са простени и сме на път към небето, животът ни ще бъде прост и лесен. Нито за миг! Библията ни казва много неща. Тя със сигурност не ни казва, че християнският живот ще бъде легло от рози. Нищо друго!
Тогава какъв е проблемът? Каква е първопричината? Прелистете с поглед стиховете от Римляни 7. Нима проблемът не е очевиден? Аз, аз, моят, моите! Общо 51 пъти в тази сравнително кратка глава! Нищо чудно, че човекът е затънал в Блатото на угризенията, ако можем да заимстваме фигурата от „Прогресът на Пилигрима“. От началото до края всичко е свързано с него самия. И изобщо не споменава Светия Дух! В себе си няма избавление, това е сигурно. Случвало ли ви се е да застанете с двата си крака в кофа и да се опитате да се повдигнете от земята? Абсолютно невъзможно!
Апостол Павел се справя с този проблем, като най-напред се заема с аналогията на брака. Бракът, както той правилно казва, носи както отговорности, така и привилегии. Ако обаче една жена е омъжена и съпругът ѝ умре, това прекратява брака и отговорностите ѝ в него се прекратяват. Ако след това се омъжи отново, тя е влязла в нова връзка, която носи нови възможности, привилегии и отговорности. Тя постъпва много неразумно, ако продължава да се връща към начина, по който са се развивали нещата в предишния ѝ брак. Всичко е приключило. Тя е започнала нов живот. Тези, които са получили писмото, ще разберат този принцип от опита си в ежедневието. Е, казва Павел, аналогията има валидно приложение и в християнството.
Нека спрем дотук. На много места в Библията, може би особено в Посланията до Римляни, Коринтяни и Галатяни, Павел е много силен по един конкретен въпрос. Тя е следната. Има само един край, една крайна точка за всичко, което произлиза от мен, от моите мисли, от моите действия. Какъв е този край? Съд, произнесен от Светия Бог! Защо е така? Защото съм наследил греховна природа от Адам, главата на човешкия род. Тази природа се проявява винаги и навсякъде, където й дам възможност. Не съм отговорен пред Бога за това, че имам тази греховна природа. Аз съм отговорен пред Бога за това, че съм позволил на тази греховна природа да се изрази в греховни мисли, думи или дела.
За щастие, аз се уповавам на Христос, вярвайки, че Той е умрял за моите грехове и е възкръснал за моето оправдание. Приел съм, че със смъртта на Христос старият ми греховен живот е приключил пред Бога. Той е свършен. Той е заличен. Няма го вече. Христос е отговорил пред Бога за всеки мой грях. Павел учи, че със смъртта на Христос Бог е сложил край на стария ми живот. Христос е отговорил на всяко искане на Бога срещу мен по отношение на всеки грях, който съм извършил в този живот.
Подобно на жената, която е загубила съпруга си и се е омъжила повторно, аз трябва да приема веднъж завинаги, че предишният ми живот и това, което съм направил в него, са прекратени пред Бога чрез смъртта на Христос. Това е добре. Но - и това е най-трудното - трябва също така да приема, че Божията присъда, понесена от мое име от Христос, умирайки като мой заместник, е била необходима заради това, което аз като личност съм направил. Със сигурност старата природа е била причината за греховете. Но като отговорна личност аз бях отговорен пред Бога за извършването на отделните грехове, за всеки един от тях. С това всичко свърши. Както казва пророк Исая, „Бог ги е заличил“. Подобно на жената, която е загубила съпруга си и се е омъжила за друг, аз съм мъдър, ако приема, че старият живот, егоцентричният, ориентиран към себе си живот, е приключил, завършил в смъртта на Христос. Всъщност именно старият живот е направил смъртта на Христос съществена. Със сигурност не бива да се връщам към начина на живот, заради който Христос трябваше да изтърпи агонията и позорната смърт на Голготския кръст.
В много положителен смисъл, ако искам да живея пълноценно християнски живот по начин, който е угоден на Бога, е наложително да приема смъртта на Христос като окончателно изявление на Бога за Неговата оценка на моя стар живот. Бог е изразил Своята преценка за него, като е изпратил Своя Син на света. По този начин, чрез смъртта на Христос, Той е удовлетворил нуждата да установи праведната основа за нашите взаимоотношения с Него. В същото време Той изрази чудото на Своята любов към нас. В светлината на това животът на един християнин, изпълнен със себе си, би бил напълно неприятен в очите на Бога. Следователно Павел подчертава факта, че човекът, който се намира в затруднението, разказано в Римляни 7, е там, защото не разбира напълно или не желае да приложи истината за това, което наистина е било включено в смъртта на Христос заради нас. Нека научим и приемем урока веднъж завинаги. Това е труден урок, но е от съществено значение.
Но със смъртта на Христос е сложен край не само на стария ни живот. Започнал е нов живот. Бог ни е свързал с Христос не само като Този, Който е умрял, но и като Този, Който е възкръснал измежду мъртвите. Нещо повече, Той ни е дал нова природа, природа, която е способна да угажда на Бога. Той ни е дал и нова сила, с която и чрез която да живеем този нов живот. Тази сила е Личност, Святият Дух, Който живее в нас. Знаем, че това е вярно, защото Бог го казва в Своето слово.
Защо тогава все още съществува този проблем? Защо има този продължаващ конфликт? Защо продължава тази борба? Поради тази причина. Бог със сигурност ни е дал, вложил е в нас нова природа. Той обаче е решил да остави в нас и старата природа. Оттук и борбата! Оттук и конфликтът! О, Божията мъдрост! Той ни е оставил двете природи, старата и новата, така че да имаме възможността да изберем новата и да се откажем от старата. Във всяка ситуация, във всеки ден, във всеки момент, по-голямата слава за Бога е в това, че избираме да откликнем на призива на новата природа, а не на старата, вместо да бъдем обикновени автомати, които правят това, което е правилно, защото сме програмирани да го правим. Между другото, ако някой чете това и се измъчва от подобен вътрешен конфликт, нека бъде окуражен. Фактът, че се води борба, ви казва, че във вас има две природи. В противен случай нямаше да има никаква борба. Старата природа щеше да царува, без да бъде оспорвана.
Въпреки това със сигурност не е лесно. Къде може да се намери отговорът? Всъщност има ли отговор? Един от любимите ми автори прави чудесен коментар в една от книгите си. Той казва следното. „Отговорът на всеки въпрос, поставен в Писанието, се намира в Писанието. Ключът обаче не винаги виси до вратата.“ За щастие, в този случай отговорът е на една ръка разстояние. Той е даден в стихове 24-25. Вслушайте се в думите, а след това ще помислим за тяхното значение: „О, нещастен човек, какъвто съм! Кой ще ме избави от това тяло на смъртта? Благодаря на Бога чрез Исус Христос, нашия Господ.“
Това не е чак толкова лесно за обяснение. Но помислете за следното. На първо място, забележете, че викът е за избавление, а не за помилване. Той вече има прошка. Греховете му са простени. Той се е доверил на Христос като на Спасител. Греховете му са очистени от скъпоценната кръв на Христос, както четем в 1 Йн 1:7. Той е абсолютно чист от Божията присъда за греха. Той няма никакви притеснения относно деня на съда. Той е готов за небето, докато живее на земята. Опрощението не е въпросът. Това, за което става въпрос, е освобождението от властта или контрола на греха в живота, който живее на земята. Той така е приел учението, че смята старата природа и начина на живот, който тя създава, за противни като миризлив труп. „Кой ще ме избави - казва той, - от този мъртвец, от този гаден, вонящ труп, който трябва да мъкна със себе си, където и да отида?“. Представете си, че сте приковани към труп и трябва да го носите със себе си навсякъде, където отидете! Отвратителна мисъл!
Сърцераздирателният вик за освобождение дава незабавен отговор в собствената му душа, подтикнат несъмнено от Светия дух. „Благодаря на Бога - казва той - чрез Исус Христос“. Това е всичко! Отговорът е в една Личност. Избавлението се осъществява чрез Личност! Тази Личност е Господ Исус Христос, Този, Който умря за нас и възкръсна. Старият живот, животът в себе си, ме доведе до Божия съд. Новият живот трябва да бъде живот, насочен към Христос. Само животът, насочен към Христос, живян под контрола на Светия Дух, може по някакъв начин да бъде живот, живян на земята за слава на Бога.
„Благодаря на Бога.“ Това е изключително лично, индивидуално преживяване. То не е нещо, което можем да правим един за друг, нито пък в тълпата. То трябва да бъде преценка, до която стигам във вярата на собствената си душа. Но Павел продължава. След като е преминал през това преживяване като индивид, той се оказва в щастливата компания на други хора, които са имали същото лично, индивидуално преживяване. Откъде знам това? Чуйте какво продължава да казва той. „Благодаря на Бога чрез Исус Христос, Нашия Господ.“ Неговият личен, индивидуален опит го отвежда в компанията на други хора, които са единомишленици с него във взаимната си признателност за това чудесно избавление. Винаги е така. Това, на което се радваме като индивиди, поражда съзвучие у онези, които са споделили същото преживяване, което води до колективен отговор на благодарност към Бога, Чийто план е това.
Нека си припомним, че става дума за реалното преживяване на много искрени християни. Нека се молим те, а и ние, да научим този урок. По този начин, с Божията помощ, ще можем да държим старата природа под контрол. Освен това ще можем да позволим и да насърчим новата природа да се прояви; да живеем не за себе си, а за Христос и да живеем все повече по Негово подобие. Разбира се, никога няма да постигнем безгрешно съвършенство в този живот. Но с Божията помощ и със силата на Светия Дух, Който живее в нас, нашите мотиви, а също и животът ни, могат да следват модела, изразен в онези прекрасни думи на Тео Моно, които говорят за радостта от такова пренасяне.
О, горчив срам и скръб, че някога можеше да настъпи момент, когато позволих на съжалението на Спасителя да се моли напразно и гордо отговорих: „Всичко от себе си и нищо от Теб!“
И все пак Той ме намери; видях Го да кърви на проклетото дърво, чух Го да се моли: „Прости им, Отче!“ А моето копнеещо сърце каза слабо: „Някои от себе си, а други от Теб.“
Ден след ден Неговата нежна милост, лекуваща, помагаща, пълна и свободна, сладка и силна, и ах! Така търпелива, ме спускаше все по-надолу, докато аз шепнех: „По-малко от себе си и повече от Теб.“
По-високо от най-високите небеса, по-дълбоко от най-дълбокото море, Господи, Твоята любов най-сетне победи; изпълни сега молбата ми - „Нищо от себе си, а всичко от Теб.“