Част 2
Всяко от евангелията описва случая, когато е било установено преломяването на хляба; само първите три обаче предоставят действителните подробности за Господната вечеря. Когато прегледаме отделните записи за този случай, става ясно, че вечерята е била отслужена само от Самия Господ и онези от Неговите чеда, които са били истински свързани с Неговата любов.
Йоан 13:30 ясно посочва, че Юда не е присъствал: „а той, като прие сопата, веднага излезе, а беше нощ.“ Празнувала се е Пасхата: всеки евреин, който е бил „церемониално чист“, е можел да участва и Юда го е направил. Веднага след неговото заминаване виждаме, че в Господната вечеря са участвали само Неговите собствени, тези, които са свързани с Него чрез връзки на любов. Така само онези, които са истински спасени, трябва да участват в тази Господня вечеря.
Именно в Евангелието на Лука намираме най-пълния разказ за това тържество на любовта. Единствено в този разказ е даден съвсем личният му характер:
„Това е <и>Моето тяло, което се дава за <и> вас. Това правете за спомен на <и>Ме.“
„Тази чаша е новият завет в Моята кръв, която се пролива за вас.“
Този израз на връзката на любовта, установена чрез смъртта на Христос, със сигурност е първостепенната мисъл при участието във вечерята. Казано е, че в разказа на Лука имаме Самия Господ, който показва на учениците Си по какъв начин би могъл да бъде с тях и след Своето заминаване, т.е. във Вечерята те да „Го призовават да си спомни за Него“. Не става дума просто за припомняне на едно историческо събитие, а по-скоро в причастяването с хляба и виното има припомняне (буквално значение на припомняне) на Самия Него, по много личен начин. Реалността на Неговата смърт със сигурност би занимавала сърцето в такъв момент, но в същото време има пълно признаване на Него като Живия, „жив до века“, „първородния сред многото братя“.
Връзката, която наблюдаваме между Пасхата и Господната вечеря, е най-затрогваща. Пасхата напомня за нощта, „която много трябва да се помни“, когато кръвта на закланото агне е поръсена върху стълбовете на вратите и подкова на дома на онези в Египет, които са били защитени от изминалия съд над виновните около тях. За израилтяните това беше по-скоро залог за изкупление, което не само щеше да ги изведе от робството, но и щеше да ги въведе в добрата земя на Божия замисъл. Преобраз, поддържан в продължение на 1500 години, на нашия благословен Господ, истинското пасхално агне, чиято смърт е основата и залогът на изкуплението и освобождението, много по-дълбоко и широко, отколкото който и да е израилтянин някога е знаел или мечтал. Не е ли прекрасно да видим изпълнението на образа в самия ден на Пасхата: „нашата Пасха, принесена в жертва за нас?“ Със сигурност това докосва сърцето наново, когато в ухото ни отекват думите на нашия Господ: „с желание исках да ям с вас тази Пасха, преди да пострадам“ (Лк. 22:15). Ядейки Пасхата с учениците Си, нашият Спасител се приобщава към благочестивия остатък от онова време, като се грижи да я яде по-рано от обичайното сред юдеите. Ясно е, че евреите обикновено са ядели Пасхата в петък следобед, както бихме казали ние, докато Господ я е ял в четвъртък вечерта. Резултатът е, че по времето, когато по принцип се е ядяла пасхата, е било принесено истинското пасхално агне.
След като Пасхата е изядена, Господ официално я оставя настрана за момента с изявлението, че повече няма да яде от нея, докато не дойде Царството Божие. Това несъмнено е препратка към установяването на Царството на показ и в сила. Това е залогът на самия Господ, че въпреки привидността, че всичко изглежда затворено чрез Неговото отхвърляне и смърт, нищо от Божия замисъл няма да се провали, всяко Божие обещание по отношение на Христос ще бъде напълно осъществено. Междувременно в Господната вечеря се въвежда и установява нов ред. Тази малка компания около Него в онази нощ на предателството представлява цялата компания, която чрез яденето на хляба и пиенето на чашата показва Неговата смърт - тоест Неговото отхвърляне тук - до Неговото повторно идване.
Как завладява сърцата ни, като си помислим за Господа, Който е имал пълно знание за всичко, което ще излезе наяве в Неговите Собственици - тяхното отричане, изоставяне и бягство пред опасността - изразяващо копнежа на Неговата любов към тях; онази любов, която щеше да ги накара да се затворят около Него в този мрачен час.
След това си спомняме за милостивите думи на Господ в онази горница и по пътя към Гетсимания в Йоан 13-17. Изглежда, че с нарастването на напрежението сърцето Му е намерило облекчение в разкриването на богатството на божествената любов. Тези богатства, несъмнено толкова ценни за хората около Него в онази нощ, са ободрявали сърцата на всички светии, които са били включени в този кръг на божествената любов.