След появата на последната ни статия постъпиха допълнителни запитвания относно посочените от нас различия. Преди няколко дни се натъкнахме на следния откъс, който може да помогне за изясняване на темата.
„Матюс използва само израза „Царството небесно!“ Често, в общ смисъл, той може да бъде заменен с „Божието царство“, както виждаме, сравнявайки Лука. Независимо от това двата израза не винаги могат да се заместят един друг и Матей използва „Божието царство“ в няколко пасажа, където „небесното царство“ не би могло да се използва. (Мат. 6:33; 12:28; 21:31, 43). По този начин „Божието царство“ е съществувало, когато Христос Цар е бил там; „Небесното царство“ започва с заминаването на Христос на небето. С течение на времето, когато Сатана престане да властва, това ще бъде „небесното царство“ (и Божието също, разбира се), не в тайна, а в проявление. „Божието царство“ има и морална сила, каквато „небесното царство“ няма; и по този начин то е често използвано от Павел и е било особено подходящо за замисъла на Духа в Лука“. (JND)
Следвайки очертанието на царството в най-широката му форма, сега стигаме до разглеждането му в по-ограничен диспенсационен план, както ни е представено в седемте притчи в Мт 13. Тук имаме очертание на цялата християнска професия, която започва в деня на Петдесетница и ще продължи до края на този век. Започнала само с добро семе, тя се е превърнала в смесица от добро и лошо, но разрешаването на всичко това ще стане, когато светиите бъдат взети на небето, а останалите оставени за съд в този свят. Тъй като този характер се е появил едва след като Христос е бил на небето, на царството се гледа като на мистерия, защото имаме царство без видим цар. Това е аспект, който могат да разберат само онези, които имат очи да виждат, затова и нашият Господ им говори за „тайните на небесното царство“ (ст. 11).
Трябва да отбележим, че първата притча не е наречена подобие на царството, макар че няма съмнение, че подготвя за него. Притчата за сеяча по-скоро обхваща по-късната част от служението на нашия Господ и се появява едва след Неговото отхвърляне от Израил. Той приема Своето отхвърляне в 11 глава и официално отхвърля народа в 12 глава, след което започва нова работа като Сеяч - този път не с оглед на Израил, а с оглед на Асамблеята, защото това е свързано с тези притчи. Освен това в притчата не се споменава „нива“, за която нашият Господ казва в тази глава, че „е светът“. Причината отново е, че Неговото дело не излиза извън пределите на Палестина. Царството, както е очертано в другите шест притчи, започва едва когато Христос е в слава. Това ясно се вижда в следващата притча, където нивата е в ръцете на хората. Несъмнено сеитбата на нашия Господ е произвела компанията, която е получила Светия Дух в деня на Петдесетница, и именно на тях е била поверена грижата за нивата и оттогава тя е в ръцете на хора. В подкрепа на това отбелязваме, че „нивата“ (ст. 38) става „неговата нива“ (ст. 24) и „твоята нива“ (ст. 27). Кога полето се превръща в негово поле? Когато продаде всичко, което имаше, и го купи; препратка към смъртта на нашия Господ. Така че втората притча говори за „неговата нива“ и ясно показва, че Царството, както е очертано в тези други шест притчи, има своето начало след кръста при идването на Светия Дух в този свят. Господ като Сеяч в първата притча е подготвил това, но едва като Сеяч във втората притча го е осъществил в този свят.
В първата притча за Царството, започваща в стих 24, виждаме въвеждането на Царството в този свят от нашия Господ - Сеяча - но чрез апостолското общество, наречено тук човеци. Именно докато те спяха - не Сеячът - врагът пося плевели сред пшеницата. Тук е тайната на цялото зло, което се намира в лоното на християнството днес. И пшеницата, и плевелите растат заедно, що се отнася до полето, и това състояние ще се запази до края на века. В края на този век ангелите ще излязат и ще свържат плевелите, за да ги изгорят, а Господ ще събере Своите при Себе Си. Вярваме, че редът е следният: първо плевелите се връзват, след това пшеницата се събира в хамбара и накрая плевелите се изгарят, след като пшеницата бъде прибрана. Всичко това е подготовка за праведните, които ще заблестят „като слънце“, като по този начин се посочва небето като мястото, от което те ще заблестят (ст. 43).
„В края на краищата Той ще свърже в снопове всички дела на врага, т.е. ще ги подготви в този свят за съд. Той тогава ще отнеме църквата“. (J.N.D. Synopsis, том 3, страница 93.)
Докато говорим за събранието, свързано с тези притчи, не пропускаме да направим разлика между Царството и Събранието. Факт е, че Царството е въведено в света със силата на Светия Дух с цел да се осигури Асамблеята. В Асамблеята не може да се мисли за добро и лошо, но това ще стане по-ясно, когато следваме учението на нашия Господ в другите притчи.
Следва притчата за синаповото дърво, стих 31. Тя ни показва как небесното царство се превръща във велика световна сила, макар и с доста малко начало. Без съмнение принадлежността към политическите сили е довела до това. Изповядващата Църква е станала толкова светска, че дяволът и неговите ангели са се установили здраво в нея. Словото на Господ към Пергам ясно заявява това: те живееха там, където е престолът на Сатана (Откр. 2:13). За да разберем пълния резултат от това, трябва да се обърнем към Откр. 18:2: „жилище на бесове, обиталище на всеки нечист дух и клетка на всяка нечиста и омразна птица“. В такава сфера бързо се превръща царството.
След това в следващата притча за жената, която скрива кваса в трите мери брашно, ни се дава да видим, че наред с външното величие има и вътрешна поквара. Без съмнение двете неща вървят заедно. Ако сравним това със Зах. 5:5-11, където „ефа“ е същата мярка като три мери (три сеа), ясно се намеква за идолопоклонството, което, според нас, ще се прояви в пълния си размах, когато отстъпилото християнство се преклони пред образа на звяра. Приликата с „жената“ се отнася до вавилонския характер на нещата и, като съберем тези прилики, ще видим, че аленият звяр е язден от жена, облечена в пурпур и червено. Такъв ще бъде крайният резултат от плевелите, които ще останат, след като пшеницата е в безопасност в небето. Интересно е да се отбележи, че всички тези притчи са дадени от нашия Господ публично, извън дома, и се отнасят до характера на царството, както се вижда публично в този свят. Той има да им предаде още много от тези напътствия, но останалото им казва вътре в къщата; защото, ако е необходимо да се посочи цялото това сериозно покварено състояние, все още има много неща от много благословен характер, които могат да бъдат предадени, но само на онези, които имат очи да виждат и уши да чуват. Обясненията се дават вътре в къщата. Можем да бъдем дълбоко благодарни, че ни е позволено да чуем как нашият Господ обяснява казаното на множеството и добавя само за техните уши още три притчи, в които пред тях се открива всичко, което е жизненоважно и ценно за Неговото сърце. Във връзка с това е добре да си припомним, че нашият Господ не е само собственик на „нивата“; Той е и „стопанин на дома“ (ст. 27). Не съвсем като проучваме „полето“, ние се учим на тайните на Царството, а по-скоро като идваме при стопанина на дома за обяснение. Резултатът е, че ние самите ще станем домоуправители (ст. 52) и така ще можем да учим и другите. Но останалото трябва да оставим за друг път.
Първото нещо, което трябва да отбележим за последните три притчи, дадени в тази глава, е, че те са били изречени в дома; сега можем да очакваме нещо, което не е толкова явно в света и може да бъде разбрано само от онези, които имат очи да виждат и сърце да разбират (ст. 51). Първите три (вече разгледани накратко) показват претенциозния характер на царството в този свят, който се вижда от всички; тези неща са пряк резултат от плевелите, посяти сред пшеницата. Сега обаче ще чуем от устата на нашия Господ, че въпреки цялата тази фалшива проява, в царството има нещо, което е ценно за Него - несъмнено резултат от пшеницата. Някои са смятали, че тук са префигурирани Израил, църквата и народите, но ако бяха взели предвид, че става дума за „тайните“ на царството в „този век“ (ст. 49), нямаше да изпаднат в тази грешка. Освен това съкровището, идващо преди перлата, би забранило това, защото със сигурност „събранието“ ще има предимство пред Израил в царството в бъдещия свят. Но това не е царството в бъдещия свят, а днешното царство, което беше установено, когато Светият Дух слезе от небето; в което нито Израил, нито народите като такива имат някакво участие. Тази глава учи толкова ясно, колкото думите могат да научат, че всичко, което е фалшиво в това царство, ще бъде изгорено, а всичко, което е добро, ще бъде на небето (ст. 30, 43), място, където няма да има нито Израел, нито народите.
В притчата за съкровището, скрито в полето, трябва да се разгледат доста неща. Първо, съкровището е било скрито, после намерено, после отново скрито и за него е знаел само Този, Който е купил нивата. Никакво въображение не би могло да направи този Израел на земята, известен на всички народи като Божия народ. Имаме ли някаква светлина за това скрито съкровище? Със сигурност имаме, и то не в Изх. 19:5, а точно в тази глава (ст. 35). Това е тайната на Божеството, която Христос е дошъл да осъществи; тайна, която досега не е била оповестявана в този свят. Нашата собствена преценка е, че тази притча наистина отива по-далеч от Асамблеята и включва всички старозаветни светии, които ще съставят небесното общество от Евр. 12:22; наречени двадесет и четирима старейшини в Откр. 4:4. Всеки наставен вярващ знае, че светиите, които са умрели в предишната диспенсация, ще бъдат възкресени, когато Господ дойде за Своите, и ние отдавна смятаме, че Съкровището ще ги включи като съставляващи цялото семейство, което ще заеме свещенически пост в небето. Вярваме, че всички те ще „изгреят като слънце“ (ст. 43).
Но следващата притча, така добре позната ни, извежда Асамблеята в нейната собствена отличителност като „един скъпоценен бисер“ (ст. 46). Ако възникне някакво съмнение относно това, един пасаж от Откр. 21:21 - където всяка порта е от „един бисер“ - би показал нейната стойност и скъпоценност за Този, Който я е купил. Отдавна сме разбрали, че двадесет и четиримата старейшини се състоят от цялото небесно общество, и предполагаме, че това е отговорът на въпроса за съкровището; но когато стигнем до „сватбата на Агнето“ (гл. 19:7), там Събранието се вижда в своята собствена отличителност и останалата част от небесното общество, призовано да има участие в събитието. След тази церемония двадесет и четиримата старейшини никога повече не се виждат. Това, според нас, е причината да имаме тези две притчи: съкровището - цялото небесно общество; бисерът - Асамблеята, която Христос възлюби и за която отдаде Себе Си. Струва си да се замислим, че Той е намерил съкровището и е купил нивата, за да го получи. За разлика от тях Той „търсеше“ хубави перли и купи една, а не полето; нито пък търсеше съкровището, както търсеше перлата, фактите, за които съдим, потвърждават това, което предположихме за тяхното значение.
Накрая имаме притчата за мрежата, която ясно показва средствата, използвани за осъществяване на Царството. Отново се връщаме към човеците, тъй като именно чрез тях Господ е изпратил Евангелието, което е събрало цялата компания, наречена днес християнство - добри и лоши. Можем да забележим, че в предишната притча за плевелите и пшеницата имаме въведени „хора“. Така имаме и в „мрежата“, но при „съкровището“ и „бисера“ не се споменават мъже като участници в това дело; всичко това е било от Него и можем да благодарим на Бога, че всичко, което Той прави сам, е ДОБРО и ще пребъде за Негово вечно благоволение и наше вечно благословение.
Заслужава да се отбележи още един въпрос. Работата на ангелите е да се справят с лошите (ст. 49), а работата на хората е да се справят с добрите. Не позволявайте да ни намират да вършим работата, отредена на ангелите, и да губим времето си в опити да превърнем лошото в добро. По-скоро нека бъдем активни, за да осигурим и помогнем на онова, което е очевидно добро, и така да се окажем „съработници за Божието царство“ (Кол. 4:11). Ако тогава сме научили правилно от нашия Господ значението на тези притчи - а това можем да научим правилно само в дома - ще бъдем домакини, способни да изнасяме от съкровищата си „нови и стари неща“. Не неща нови и бъдещи, а неща нови и стари; онези неща от небесното царство в неговата тайнствена форма (както сме в него днес), но осигуряващи всички светии, които ще бъдат на небето при идването на нашия Господ. Трябва ли да добавяме, че Неговото идване ще сложи край на този век, що се отнася до нас? След това всичко, свързано с този век, ще бъде изгорено в огън, преди да засияем като слънце в царството на нашия Отец (стих 43).
Завършвайки тези статии за Царството, сега стигаме до третия и най-ограничен аспект на Царството. Вече го разгледахме в най-широкия му аспект, както се преподава в пророчеството на Данаил. Второ, в неговия диспенсационен аспект, както е преподаден в Евангелието от Матей. В тази статия имаме пред вид жизнения и духовния му аспект, както е преподаден в Евангелието от Йоан. В Йн. 3 той е много ясно изразен в речта на нашия Господ към Никодим. В Данаил отбелязахме, че до определен момент на хората е позволено да действат своеволно, въпреки че Бог е владетел на вселената. След това в Мт. 13 отбелязахме, че на плевелите е позволено да растат редом с пшеницата; на децата на нечестивите е позволено да живеят в границите на царството в свидетелство. В царството, каквото го имаме сега в Йн. 3, могат да влязат само живи, духовни вярващи, които са родени от Бога. В другите три Евангелия царството е представено като сфера на изповядване и това може да е вярно или невярно; но тук, в Ин. 3, само родените от Бога някога влизат в него, а децата на нечестивия никога не могат да намерят вход в него.
То се състои само от родените от Бога и повярвалите в Сина, които в резултат на това получават Спасение и вечен живот (ст. 16).
Роденият от Бога е споменат в това Евангелие и преди, в глава 1:12-13. Четем, че две неща отличават онези, които приемат Сина: те „повярваха в Неговото име“ (ст. 12) и се „родиха … от Бога“ (ст. 13). Използваният тук глагол „родиха се“ е в минало време, което ни учи, че те са повярвали в Името Му, защото са се „родили“ от Бога. Същият ред се среща и в глава 3, където ни се казва, че всеки, който влиза в Царството, първо се ражда отново (ст. 3-5), а след това вярва в Сина (ст. 16). Именно по този начин живите, духовни вярващи се формират и въвеждат в Царството.
В този стих има четири твърдения (ст. 13); едно е положително и три са отрицателни. Едното положително твърдение е: „които са родени… от Бога“. Трите отрицателни твърдения са: „не от кръв“, „нито от волята на плътта“ и „нито от волята на човека“. Тези три неща са съставните части на нашето човешко раждане в този свят. „Кръвта“ ще се отнася до естеството на това раждане, „плътта“ - до причинителя, а „човекът“ - до източника. Това е, което нашият Господ споменава в глава 3: „роденото от плът е плът“. Научаваме, че новото раждане не е плод на природата, нито е предизвикано от плътта, нито произлиза от човека, а е изцяло от Бога („които са родени… от Бога“). В глава 3 са дадени повече подробности за средствата, които Бог използва, за да осъществи това. В първа глава се набляга на това какво не е новорождението, докато в трета глава се набляга на това какво е то и как се осъществява от Бога.
Когато Никодим дошъл при нашия Господ, търсейки светлина, веднага му било казано, че преди някой да види Божието царство, трябва да се роди отново - наново или от самото начало. Новорождението не е било необходимо, за да се види Човекът, който прави чудеса; но за да се види Божието царство, въведено по този духовен начин от Исус, е била необходима напълно нова работа в душата. Нещо повече, когато потърси допълнителна светлина за това как могат да се случат тези неща, той получи уверение, че това дело може да се осъществи само чрез Божието слово и чрез Духа. Това са средствата, които Бог използва, за да извърши дело, което не само отваря очите на хората, но и поражда в тях нова морална и духовна природа, която ги приспособява за влизане в Царството. Други служители се използват, за да обосноват тези неща. Яков ни казва в своето послание: „По Своя воля ни роди със словото на истината“ (1:18). Петър също ни казва: „Като се родим отново … чрез Божието слово“ (1 Петр. 1:23). Яков има предвид най-вече източника; Петър по-скоро набляга на дейците; а Йоан добавя още един момент, какво е то по своята същност - дух.
Резултатът от тази работа е показан в нейната завършеност в Йн. 3:16. Онези, които са новородени чрез словото и Духа, вярват в Сина и така влизат в Царството, където получават Спасение и Вечен живот чрез Сина. Възможно е стих 3 да представя началото на това дело, а стих 5 - неговото продължение, защото едва ли можем да мислим, че този, който се ражда наново и вижда Царството, не влиза в него. Сигурно е обаче, че в него може да влезе само този, който се е родил отново чрез словото и Духа; никой друг човек няма да намери място в това царство, който не е обработен по този начин от Бога. Това е истинското царство и всички в него са от Бога: Йоан не представя царството диспенсационно като сфера на изповедание, било то истинско или фалшиво. Както казахме, това е царството в неговата жизнена и духовна форма; и само родените от Бога и повярвалите в Евангелието са запечатани от Духа и имат участие в него. Не сферата на царството, а самото царство е предмет на разглеждане в тази глава.
Това е аспектът на царството, за който се говори в Римл. 14:17: „Защото Божието царство не е ядене и пиене, а правда, мир и радост в Светия Дух“. Именно в това царство Бог ни е въвел, като ни е родил наново и ни е дал от Своя Дух. Ако междувременно сме свързани навън с много фалшиви неща в сферата на небесното царство, остава фактът, че сме истински деца на царството, които живеят и се движат в силата на Божия Дух. Нашата привилегия е да ходим подчинени на Неговата воля, като ясно показваме, че сме такива, белязани от праведност, мир и радост в Светия Дух.