Всяка Божия диспенсация е доказвала, че човекът в плът се е провалил. Вярно е, че когато човекът е бил оставен на съвестта си от Адам до Ной, когато насилието и покварата изпълват земята и потопът унищожава човечеството; същото е и когато управлението на човечеството е поверено на Ной, но скоро след това построяването на Вавилонската кула е решително пренебрегване на Божията власт и Бог обърква езиците на хората. След това Бог избра Авраам за баща на народа Израил, на когото даде десетте заповеди, но под този съвършен закон Израил не само се провали, но и се разбунтува срещу Бога. Тъй като дотогава човечеството се оказало напълно грешно, Бог изпратил Своя Син, за да бъде жертва за грешниците, и оттогава дългата диспенсация на Божията благодат е била чудесно активна в спасяването на безброй скъпоценни души и превръщането им в членове на Христовото тяло, Църквата, както казва Господ Исус: „На тая канара ще съградя църквата Си и портите на ада няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18).
Делото на Господ Исус е абсолютно съвършенство. Това, което Той е направил, никога не може да бъде докоснато от цялата сила на врага. Но какво да кажем за свидетелството на църквата, което е ангажирано пред хората на земята? Факт е, че сме се провалили с гръм и трясък и това свидетелство лежи в пълна разруха, разделено на стотици, ако не и на хиляди сегменти. Защото в Божиите очи църквата е „един скъпоценен бисер“, „едно тяло“, „едно стадо“, като нейното единство се подчертава по много начини; но в нашата практика това единство далеч не е очевидно. Корабът, на който Павел плава в Деяния 27, е образ на църквата в нейното отговорно място. Той е напълно претърпял корабокрушение, въпреки че всеки човек на борда е бил запазен, точно както всеки истински вярващ е запазен от Бога въпреки провала на църквата в отговорността.
Трябва ли този тъжен факт да ни направи пораженци? Категорично не! Бог не е победен, въпреки че ние за съжаление сме победили себе си. Въпреки че всичко около нас може да се провали, отделният човек все още е отговорен и все още ще бъде поддържан от Бога, ако постави Господ Исус на първо място. Това се вижда във второто послание на Павел до Тимотей, когато той говори за някои, които „се отклониха от истината, като казаха, че възкресението е вече минало; и съсипаха вярата на някои“ (2 Тим. 2:17-18).
В такъв случай отделният човек не може да поправи съсипаното състояние на църквата, но трябва да осъзнае, че „стои здравата Божия основа, която има този печат: Господ познава онези, които са Негови, и всеки, който назовава Христовото име, нека се отдръпне от беззаконието“ (ст. 19). Ние може и да не знаем винаги кои са Негови и кои не, но Бог знае: това е Неговата страна на печата. Нашата страна е: „Нека всеки, който назовава името на Христос, да се отклони от беззаконието“. Трябва да оставим онова, което позори името на Господ Исус. Но откъм положителната страна ни е казано да „се стремим към правда, вяра, любов, мир с онези, които призовават Господа, от чисто сърце“ (ст. 22). За съжаление, това няма да включва всички вярващи, но ще бъде послушание към Словото на Господ.
Макар че никога не можем да се надяваме да възстановим практическото единство на цялата Божия църква, дълбоко важно е да ценим високо думите на Господ: „На тая канара ще съградя църквата Си и портите на Хадес няма да й надделеят“, и да се радваме на съвършенството на делото на Господ Исус в извършването на това велико чудо на благодатта. С такава нагласа ще обичаме дълбоко всички Божии деца, независимо дали можем да ходим с тях, или не. Колко хубаво е да осъзнаем, че неуспехът ни да действаме според истината със сигурност изважда на показ още по-ярко съвършенството на Господното дело, което свидетелства за величието на Неговата благословена Личност.
Така, като преценяваме старателно себе си и Му отдаваме мястото на върховна почит, ние ще се пригодим като истински поклонници на Господа на славата.